Може би повече от четвърт час стоях прехласнат от необхватната природна магия, когато някаква тежка ръка се отпусна леко на моето рамо и ме изтръгна от вцепенението.
Ядосано се обърнах. Кой бе този натрапник, осмелил се така безцеремонно да прекрати мига на моето съзерцание?
Взрях се в спокойното лице и мълчаливата усмивка на Гедеон, а едва след това дочух неговото:
— Gouden tâg14, Fritz!
След което и той се облакъти до мен на каменния перваз, поемайки хладния дим от лулата си. Простря ръка към безкрая отпред и изрече:
— Гледай, Фриц, гледай! Наслаждавай се на тази дивна красота! Сигурно ти харесва, нали? Няма как, та нали и ти си чедо на Шварцвалд! Погледни там, долу… Съзираш ли Нащърбената канара?… Видя ли? Спомняш ли си за Гертруда? Боже милостиви! Колко далечни ми изглеждат нещата…
Шпервер обърса сълзата си с опакото на дланта. Какво можех да му отвърна?
Двамата дълго останахме така в съзерцание, развълнувани от толкова много величие. Улавяйки отвреме навреме втренчения ми в хоризонта поглед, старият бракониер ми казваше:
— Това там е Валдхорн, онова, Фриц, е Тифенбах. А малко встрани се намира бързоструйният поток Щайнбах, сега най-вероятно замлъкнал и сигурно се е проточил в ледени висулки по рамото на Харберг. Студено манто за зимата, не ще и съмнение! А долу, онази пътека, дето се мержелее, тя води към Фрайбург. Има-няма петнайсетина дена по-рано, трудно щяхме да я открием…
Така се изтърколи още един час.
Не можех да откъсна очи от прекрасната гледка. Разперили мощни криле, няколко грабливи птици кръжаха над кулата на замъка. Отвреме навреме под тях се стрелваха непредпазливи чапли и едва успяваха да се отскубнат от ноктите на орлите.
Нямаше нито едно облаче по небето, хиляди кристалчета искряха от дебелото снежно покривало, застлало земята. Ловджийският рог отново се обади, за последен път поздрави планината.
— Това е моят приятел Зебалт! — наруши тишината Шпервер. Вече споменах, че той бе добър познавач на кучета, коне и ред други работи. — Единствено Зебалт може така прочувствено да надува рога — хем свири, хем плаче! Затова е ненадминат, няма равен на себе си в цяла Германия. Чуй го, Фриц, добре се вслушай в тези нежни трели… Не усещаш ли проникновението? Каква нежност, каква грация само! Това не е обикновено пробуждане — това е направо божествена музика! Горкият Зебалт! Съвсем залиня откакто графът се разболя. Вече не може и да ловува, както преди. И ето — ловният рог му остана единственото утешение. Всяка сутрин в зори той се изкачва на Алтенберг и оттам, от най-високото място в околността свири любимите мелодии на графа. Мисли си, че това ще може да го излекува!
Изпълнен с тактичност, както всички онези, които знаят що е това омайно съзерцание, Шпервер не бе прекъснал моя захлас по дивните прелести и едва когато, заслепен от толкова светлина и очарование, аз се обърнах да подиря спасение в полумрака на стаята, той сподели с мен:
— Фриц — каза ми, — всичко е наред. Тази нощ графът не е имал пристъп.
Тези думи ме върнаха към действителността.
— Ах, да… Толкова по-добре! Да… толкова по-добре…
— Ала точно на теб, Фриц, той дължи всичкото това!
— Как така, на мен? — не разбрах. — Та аз нищо не съм му предписвал…
— Има ли значение? Важното е, че беше при него, че го посети… Важното е, че си тук и сега…
— Шегуваш се, Гедеон! От какво значение е моето присъствие, след като никакъв цяр не съм дал на болния? Та аз още не съм го прегледал основно!
— Не-е-е… Ти си тук, а това означава, че му носиш щастие!
Взрях се в лицето му. Нямаше и помен от насмешка.
— Да — продължи той съвсем сериозно. — Ти си един вид талисман, Фриц, ти носиш щастие! Миналата година нашият господар беше споходен от втора атака, после последователнно изтърпя трета, четвърта… А сега ти бе човекът, който попречи това да се повтори! Ти възпря злото! Толкова е просто!
— Не, драги ми Шпервер, не е чак толкова просто, колкото казваш. Напротив, аз си мисля, че нещата са много по-сложни и непредвидими…
— Фриц! — Гедеон не ме остави да довърша. — Човек се учи всеки ден. Знай, че има хора, които носят добро, носят щастие. А има и такива, които носят злощастие. Ето, да вземем например онзи несретник Кнапвурст… Нищо и никакъв човечец, но на мен той ми носи само злощастия! Всеки път, когато тръгна на лов и го срещна, аз си знам, аз съм предварително убеден, че нещо ще ми се случи! Или пушката ми ще заяде, или ще си изкълча крака, или пък някое от кучетата ми ще бъде изкормено… И сума ти още неща! Но като знам това, старая се сутрин да хващам пътеките в ранни зори, преди нещастникът, който спи като заклан, да е отворил очи и да се е измъкнал от постелята… А ако пропусна момента, то гледам да се измъкна през тайните задни врати на замъка, разбираш ли?