Свити рамене, вкочанени крайници, премръзнали, изтръпнали пръсти, които отгръщаха почти плесенясалите страници една по една — ето, това беше „канцеларският плъх“, както го бе нарекъл Шпервер; това бе стопанинът на тази последна крепост на знанието и науката в Нидек.
Ала онова, което придаваше на залата с архивите наистина историческо значение, това бяха семейните портрети. Натежали като менхири16, те заемаха цяло крило в старинната библиотека. Всички представители на рода присъстваха тук — от Хуго Вълка до Йери-Ханс, настоящият владетел на замъка; от най-нескопосаната, несръчно нахвърляна рисунка от най-далечните варварски времена, до великолепните произведения на изкуството от най-великите съвременни майстори на четката.
И съвсем естествено погледът ми се насочи натам.
Оплешивял, Хуго I ме наблюдаваше, сякаш наистина бе вълк, дебнещ сред дълбоките тъмни горски дебри. Сивите му присвити очички, налети с кръв, рижата брада и дългите заострени уши му придаваха кръвожаден вид, от който ме пролазиха тръпки, косата ми настръхна.
До него като агънце, покорно застинало до хищника, бе окачен портретът на млада жена с меки, но тъжни очи и с високо чело. Скръстени на гърдите, ръцете й държаха книга на Херодот, копринената й руса коса бе бухнала и като че със златист ореол обграждаше изпитото, пребледняло лице, което веднага прикова моето внимание — приликата с Одил дьо Нидек бе поразителна.
Нямаше нищо сладникаво в тази прастара рисунка върху дърво, малко грубовата и недооформена откъм контурите, ала с проникновена душевност.
Няколко мига така продължих да я съзерцавам, когато друг женски портрет, наместен в съседство, отново привлече вниманието ми. Представете си едър, огромен вестгот, изправен пред вас в цялата си примитивност и първичност: широко и ниско чело, жълтеникави очи, изпъкнали скули и рижи коси, орлов, остър нос.
„И тази жена се е харесвала на Хуго!“ — изрекох на себе си.
След което се заех да изучавам тялото й. Естествено, отговаряше на енергията, излъчвана от очите. Дясната й ръка се бе облегнала на меч, лека желязна броня пристягаше талията.
Трудно би ми било да изразя мислите, нахлули в мен при вида на тези три портрета. Непрестанно местех поглед от единия на другия с необичайна възбуда. Някакъв спотаен страх се надигаше от глъбините на душата ми. Не можех да откъсна очи от тях, сякаш бях хипнотизиран.
Застанал на прага на библиотеката, Шпервер изсвири пронизително. Най-отгоре от стълбата Кнапвурст просто го изгледа, без дори да потрепне.
— По мен ли свириш като на кучетата си? — запита гномът.
— Да, плъх безподобен и зъл! По теб свиря, за да си направя кефа!
— Виж какво, Шпервер — отвърна му джуджето с върховна омраза. — Напразно се лютиш. И да свириш, и да храчиш по мен жлъч… все ми е тая! Най-много да ми целунеш патъка!
И той му показа подметките си.
— Ами ако се покатеря при тебе, гризач безподобен?
— Ще те размажа с ей тоя дебел том!
Гедеон избухна в смях, после продължи:
— Не се страхувай, гърбушко, недей да се стряскаш толкова! Аз не ти желая злото! Напротив — ценя твоите знания. Само дето не мога да разбера какво правиш в такъв ранен час там на високото, току под лампата? Направо да си помисли човек, че си прекарал нощта тук!
— Така е. Бях тук, през цялата нощ четох и се образовах, за разлика от теб, дето си хъркал и спал доволно в постелята си!
— Това означава ли, че дните вече не са достатъчно дълги за теб? — запита го Шпервер, като пропусна последната забележка покрай ушите си.
— Не, аз просто съм по следите на един прекалено значим за мен въпрос и докато не го разреша, не ще мога спокойно да спя!
16
Менхир (келт.) — Доисторически паметник във вид на побит вертикален камък или каменен стълб в Скандинавия, Франция, Англия и др. (бел. прев.)