— Това е мой дълг и задължение, господин докторе! — заяви тя непреклонно. — Аз съм негова дъщеря и нищо на света не би ме разколебало да продължа да го правя!
— Госпожо — рекох аз, застанал пред вратата на стаята на болния. — Лекарската професия също ми дава права и задължения! Колкото и жестоко да ви прозвучи това, не мога повече да ви спестявам тази истина — вашето присъствие погубва граф Нидек!
Цял живот ще запомня как изведнъж лицето на Одил се измени, сгърчи, помръкна и потъна в дълбока покруса. При моите думи то като че ли се обезкърви, стана восъчнобледо, а големите сини очи на графинята се втренчиха в моите, пожелаха да проникнат и разровят до дъно душата ми.
— Но… Нима е… възможно, докторе? — объркано и несвързано започна тя. — Закълнете се, господине, че ми казвате истината! Заклевате ли се?
— Заклевам се, госпожо!
Последва дълго мълчание. После с приглушен глас младата графиня изшептя:
— Добре, нека да бъде Божията воля!
И като наведе глава, тя се оттегли.
На следващия ден след тази сцена, към осем часа сутринта, аз се разхождах във Вълчата кула и за кой ли път размишлявах над болестта на графа. Не виждах никакъв изход в момента; на всичкото отгоре се безпокоях за клиентелата ми във Фрайбург, която, поради дългото си отсъствие, рискувах да изгубя. Не знаех какво щеше да стане и вече направо се чудех какви по-решителни мерки да предприема, когато три дискретни почуквания по вратата ме изтръгнаха от тъжните ми размишления.
— Влезте! — припряно извиках.
Вратата се отвори и на прага се появи Мари Лагут като дълбоко се поклони. Каквото и да бе, тези хора засвидетелстваха голямото си уважение към мен.
Пристигането й ме смути още повече. Щях тутакси да я помоля да ме остави сам, но замисленото й изражение ме изненада. Мари беше наметнала на раменете си червено-зелен вълнен шал, продължаваше да стои на прага с наведена глава и някак си нервно хапеше устни. Ала онова, което повече ме озадачи, бе, че след като й разреших да влезе в стаята, тя отново разтвори леко вратата и огледа отвън — навярно за да се увери, че никой не я бе проследил дотук.
„Какво ли ще иска от мен? — запитах се. — Какво значи това непредизвестено посещение, какви са тези предохранителни мерки?“
Малко е да се каже, че бях заинтригуван.
— Господин докторе — започна най-сетне тя, като пристъпи към мен. — Извинявам се, че ви безпокоя в такъв ранен утринен час, но имам нещо сериозно да ви известя!
— Говорете спокойно, госпожо! За какво става въпрос?
— Става въпрос за графа!
— Ах, така ли?
— Да, господине! Вероятно знаете, че аз бдях при него миналата нощ.
— Да, добре. Но седнете, ако обичате, не се притеснявайте!
Тя се настани пред мен в един широк кожен фотьойл и едва сега, когато на дрезгавата утринна светлина се вгледах по-внимателно в нея, аз с удивление забелязах енергичните черти на лицето й, което при пристигането ми в замъка и в часовете, прекарани заедно, ми се бе сторило мазно, смешно, непривлекателно.
— Господин докторе… — продължи тя след минутка мълчание. Големите й черни очи се взряха в мен изпитателно. — Трябва да ви призная нещо. Най-напред това, че аз не съм жена, която лесно може да се изплаши… Толкова съм видяла и препатила… В досегашния си живот съм се сблъсквала с такива ужасяващи неща, че май вече нищо не е в състояние да ме разстрои… Не може човек да се страхува в Нидек при положение, че е оставил зад гърба си жестоките кланета и битки при Маренго18, Аустерлиц и Москва.
— Вярвам ви, госпожо!
— Разказвам ви всичкото това не за да се хваля и надявам се ме разбирате правилно. Още повече, не искам да си помислите, че съм смахната и когато заявя, че нещо съм видяла и изживяла, това означава, че другите могат да ми имат доверие!
18
Маренго — град в Италия, в областта Пиемонт, където на 14 юни 1800 г. Наполеон Бонапарт, подпомогнат от подразделенията на Десекс и кавалерията на Келерман води битка с австрийската армия; според официални източници това е негова блестяща победа с цената на много жертви, но според други е полузагуба. (бел. прев.)