Не можех да повярвам на очите си. В началото си помислих, че е зрителна измама — естествена последица от безпокойните ми мисли през последните дни. Надигнах се на лакти, вторачих по-внимателно взор. Очите ми се разшириха от ужас — първичният страх на човека от неведомото, необяснимото.
Но колкото и да напрягах поглед, това наистина бе тя — спокойна, неподвижно застинала и безмълвна, обхванала с ръце коленете си, такава, каквато на идване в замъка за първи път я бях видял — клекнала в снега, присвила дълъг врат, с орлов нос и стиснати устни.
Обля ме студена пот. Опитах да събера мислите си.
Как Черната Чума се бе озовала тук? По какъв начин бе достигнала и как се бе вмъкнала в тази висока самотна кула, която се издигаше на предната отвесна гранитна стена на замъка, от чийто връх до дъното на урвата имаше най-малко трийсетина метра?
Изведнъж всичко, което ми беше разказвал Шпервер за тайнствената сила и мощ на магьосницата, за невероятните й способности… всичкото това ми се стори правдоподобно и напълно достоверно!
А в главата ми веднага изплува друга картина — ръмжащият срещу стената Ливерле…
Свих се в постелята. Престанах да дишам. Заобиколен от сивите студени каменни зидове, струваше ми се, че съм застинал в прегръдките на огромно каменно чудовище и не смеех да помръдна, за да не пробудя яростта му. Сякаш бях мишка, наблюдаваща котката от дъното на своята дупка.
Старицата също не помръдваше. Продължаваше да клечи на табуретката срещу камината, издълбана в скалата. Единствено устните й потрепваха, нашепваха неразбираеми думи.
Сърцето ми заби лудо, с всеки изтърколил се миг страхът ми нарастваше, резултат от вледеняващата тишина и това безумно видение!
Странната сцена продължаваше вече четвърт час, когато най-сетне огънят, погълнал последните елови вейки, предупредително подскочи извън огнището. Клонките немощно изсъскаха, огънаха се. Хилави снопчета светлинка бликнаха, заиграха по стената в дъното на стаята.
Макар и немощен, този проблясък се оказа достатъчен, за да огледам по-внимателно Черната Чума.
Беше облечена в стара, извехтяла виолетовочервена рокля от брокат19, който в полумрака изглеждаше твърд като картон. На лявата си китка носеше масивна гривна, златна шнола във формата на стрела стягаше гъстите й посивели коси и ги изпъваше назад към тила.
Видение, долетяло сякаш от миналото — потаен обитател на нощта!
Вещицата явно нямаше враждебни намерения. Ако бяха такива, тя щеше да се е възползвала от съня ми, за да ги осъществи. Подобна мисъл започна донякъде да ме успокоява, когато старицата най-ненадейно се надигна и бавно… съвсем бавно започна да се приближава към моето легло, осветявайки пътя с факлата, която току-що беше запалила.
Тогава забелязах втренчените й, обезумели очи, налудничавия й поглед.
Все още си мислех наивно, че всичкото това е сън. Направих усилие да се събудя напълно, да се изправя, да я пресрещна и се защитя, да извикам за помощ — ала нито един мускул по тялото ми не трепна, не отвърна на повика на съзнанието, от устата ми не се отрони и стон!
Старицата вече се беше надвесила над мен между завесите на балдахина, изпиваше ме с поглед и странна усмивчица танцуваше върху устните й. Трябваше да се разкрещя, да направя някакъв опит за защита… но погледът й ме парализираше, все едно бях птица, хипнотизирана от змия.
Докога тя щеше да ме наблюдава така? Времето се разтегли, всеки миг ми се струваше вечност.
Какво щеше да стори Черната Чума?
Очаквах всичко.
Устните й потрепнаха, но не оформиха никакви думи. Дочух само едно ръмжащо гъргорене, идващо като през задръстено с пяна гърло.
После магьосницата неочаквано извъртя глава, наостри уши.
С бързи крачки заситни през стаята, отвори вратата.
Моментът беше настанал!
Аз най-накрая се престраших, събрах частица кураж и като пружина изскочих от постелята. Втурнах се по петите на вещицата, която с едната ръка беше надигнала факлата, а с другата държеше вратата широко разтворена.
Тъкмо щях да я сграбча за косите, когато под ъглестия свод в дъното на коридора, който водеше към площадката на замъка, забелязах…
Граф дьо Нидек!
Да, самият граф Нидек, когото вече смятах за умрял.
Нещо в стомаха ми се преобърна! О, кошмарно видение! О, незрящ фантом на страховитото!
Графът беше облякъл огромна кожа на вълк, чиято горна раззината челюст се спускаше като козирка над челото, наточените нокти на яките лапи обгръщаха раменете му, тежка рунтава опашка се влачеше след него по плочките.
Обут беше в дебели груби обуща, съшити от набързо стъкмени кожени парчета; сребърна метална кука във формата на остър закривен нокът пристягаше вълчата кожа около врата му и с изключение на безжизнения, изцъклен поглед, всичко в лицето, в осанката му известяваше властната, силна натура — това бе той, Господарят!