Огромната равнина се бе ширнала пред мен, окъпана в светлина, сякаш бе ден. Отдясно бе черната нащърбена линия на Шварцвалд с островърхите си скали и тесни усойни клисури, проточила се напред, задънила хоризонта.
Въздухът бе мразовит, но спокоен, почувствах се напълно събуден, отрезвял в тази ледена атмосфера. Сцената бе осветена от звездната светлина, звездите бяха ярки, каквито са само в планината, луната бе невероятно лъчиста и пълна. Пейзаж сякаш извън времето.
Първата ми работа бе да проследя накъде се бяха запътили графът и вещицата. Бързо ги забелязах — на фона на звездното небе високите им силуети се открояваха и като черни щрихи браздяха девствения снежен покров. Двамата се катереха по хълмчето на около двеста метра пред мен.
Едва на дъното на падината отвъд бърдото успях да ги застигна.
Графът крачеше вече по-бавно, като че ли уморен, плащеницата от чувала се влачеше след него. Вещицата креташе все така малко встрани и странно — в походката, в поведението, в откъслечните им жестове като че ли имаше нещо… автоматично.
Вървяха на двадесет крачки пред мен, като следваха изровената пъртина за Алтенберг. Фигурите им леко се олюляваха, потъваха ту в сянка, ту биваха заливани от светлината на луната, чийто блясък точно тази нощ за сетен път ми се стори удивителен и невероятен. Няколко облака се мъчеха да догонят среднощното светило, но бяха още твърде далече, развлечените им парцали като черни костеливи ръце се протягаха, опитваха се да го сграбчат, ала целомъдрената Диана все им се изплъзваше и студените лъчи, подобно наточени остриета, ме пронизваха в сърцето.
В един момент ми хрумна да свърна обратно, да се върна и прибера на топло в моята постеля край камината и да зарежа всичкото това. Ала някаква невидима сила ме подтикваше да следвам все по-настойчиво траурния кортеж20.
И досега още помня пътечката, криволичеща в снега между храсталаците на Шварцвалд, все още ясно чувам хрущенето на снега под краката ми, прошумоляването на листата при най-малкия повей на режещия вятър; виждам се как продължих да следвам двете мълчаливи невероятни нощни творения… и все още не мога да разбера каква бе онази тайнствена сила, която ме караше да продължавам напред, да вървя подир тях.
После изведнъж се озовахме в гората под огромните букове, които, настръхнали и голи, бяха разперили зловещо щърбавите си клони-ръце. Черни сенки подскачаха по превилите се стволове, пълзяха покрай пъртината, пресичаха я, катереха се от другата й страна. Понякога дори ми се струваше, че ги чувам да крачат зад мен.
Рязко извръщах глава, но не виждах, естествено, нищо.
Така най-неусетно се изкачихме на върха Алтенберг. Пред нас бе скалистият гребен, отвъд канарите се долавяше лекият плисък на потока Шнееберг, но зиме потоците не текат — единствено тъничка струйка се процеждаше и криволичеше под дебелата ледена покривка.
Тишината беше безмерна, такава, каквато никога не е била, никакво изшумоляване нямаше, дори загатване за такова. И това бе най-странното, най-удивителното в цялата тази среднощна история!
После граф Нидек и вещицата намериха пролука в скалата. Вмъкнаха се в нея без колебание и поеха нагоре с такава невероятна увереност, която още повече ме озадачи и за кой ли път тази нощ ме завари неподготвен. Наложи се да се вкопчвам в шубраците, за да мога да ги следвам. Ето как, запъхтян, изцедил и последните силици от себе си, аз се озовах изведнъж на три крачки от тях на самия ръб на скалата, която отгоре изглеждаше като отсечена. От едната ми страна беше бездънната пропаст, отляво, иначе ревящият лете Шнееберг, ала сега — замръзнал, застинал в своя шеметен летеж. Спомените за скачаща, громоляща вода, увлякла в своя устрем надолу съседните дървета, погълнала близките храсталаци и всмукала в своите водовъртежи клонаците и коренищата, това видение за взривна сила и експлодираща енергия, застинало в прегръдките на ледената смърт, плюс тези две пъклени мълчаливи творения на мрака, които като автомати продължаваха своето кой знае какво необяснимо сатанинско деяние, ме накараха отново да настръхна.
Дори и природата като че ли споделяше моя панически страх.
Графът смъкна товара от рамото си, остави го на земята. После двамата с вещицата се наведоха към чувала, хванаха го в двата края. Леко го залюляха за миг над ръба на пропастта, след което дългата плащеница се понесе надолу в урвата. Убийците се наведоха да я проследят.
Още виждам полета на дългия бял чаршаф. Виждам го как леко се рее във въздуха, как пропада в мрака надолу, сякаш поразен лебед във висините — с прекършено крило, с неестествено извъртяна назад глава, увлечен в спиралите на смъртта.