Всичко предвещаваше скорошното му бързо оздравяване.
Когато няколко дена по-късно след моята визитация видях, че граф Нидек напълно се е възстановил, поисках веднага да се прибера във Фрайбург. Графът обаче така настойчиво ме замоли да остана в Нидек, направи ми такива съблазнителни предложения, че ми бе невъзможно да му откажа и да не изпълня желанието му.
Дълго ще помня този мой първи лов на глигани, в който имах честта да придружа графа. И най-вече тържественото ни завръщане в замъка с всички подобаващи почести и запалени факли, след изтощителните непрекъснати гонки, проточили се дванайсет часа в снеговете на Шварцвалд.
Тъкмо бях сложил пътьом няколко залъка в устата си и, смазан от умора, бързах да се прибера във Вълчата кула, за да се наспя, когато, наближавайки стаята на Шпервер, отдалеч забелязах, че вратата е отворена. Радостна глъч долиташе отвътре. Краката ми сами спряха на прага и пред мен се разкри мила гледка: край масивната дълга дъбова маса бяха насядали двадесетина засмени веселяци, а край тях млади и нежни създания красяха компанията. Два големи свещника, окачени на свода, осветяваха развеселените зачервени лица…
Чашите звънтяха, един след друг се вдигаха тостове, от всички ъгли се сипеха поздравления…
И кой мислите бе в центъра на веселието? Шпервер, естествено, чието костеливо лице бе най-запотено, очите му блестяха най-силно, косите му стърчаха най-разчорлени. От дясната му страна бе седнала Мари Лагут, от лявата — Кнапвурст. Славният бракониер често надигаше големия бокал от ковано сребро, потъмняло от вековете; беше препасал широк кожен колан с презрамки, чиято тока хвърляше златисти отблясъци. Така трябваше да е според обичая — ловецът се веселеше в своя празничен ловен костюм!
Колко простота и каква радост се бяха събрали на едно място!
Бузите на Мари Лагут също бяха поруменели, очите й закачливо искряха, тюлената шапчица се бе свлякла назад — едрата хубавица се заливаше в смях, обръщаше се ту към единия от съседите си, ту към другия!
Колкото до Кнапвурст — той почти се беше изгубил в прекалено големия за него фотьойл — с пълно основание някой можеше да го оприличи на огромна манерка: главата му едва стигаше до лактите на изправилия се Шпервер. После идваше ред на Тоби Офенлох, толкова зачервен от изпитото тежко вино, че сякаш го бяха намазали с боя. Бе закачил перуката си на облегалката на стола, а дървеният му крак бе изпружен под масата. До тях забелязах меланхоличната физиономия на Зебалт, която сега бе променена — старчето се кискаше тихичко в шепи и си говореше само, втренчило замечтан поглед в дъното на чашата.
На веселието бяха дошли и прислужници, слуги, кучкари, викачи, ловци, готвачи, перачки… с една дума всички онези, които сега, доволни и честити, споделяха радост, мъка, болка и тъга със знатните фамилии, живеещи в замъка, както бръшлянът, мъхът и чадърчето25 съжителстваха чудесно в основите на дъба.
Виното бе натежало в главите, очите на някои се затваряха, премрежени от сълзи. Ала това бяха сълзи на радост — лозята на граф Нидек плачеха от умиление!
На централно място върху масата бе положен неначенат еленски бут, който привличаше погледите на развеселената компания. Край него, сред уханни вкусни гозби и великолепно гарнирани с екзотични подправки дъхави ястия, бяха наредени високи бутилки с тъмно рейнско вино, а до тях — сребърни прибори и дълги ножове с бляскащи остриета. От свещниците и запалените по стената факли струеше лъчиста светлина, така че и най-тъмните ъгли в залата бяха изтръгнати от мрака.
Какво великолепие! Каква очарователна, възхитителна гледка!
Както вече споменах, в този момент Шпервер надигаше бокала, отпиваше глътка, после подхващаше припева на модната по това време песничка „Аз съм властелинът на тези планини“. Кървавочервени капчици потрепваха по дебелите му засукани мустаци, отронваха се, когато този прославен бард на планините спираше, за да си поеме въздух и преодолее някоя по-висока октава, след което се търкулваха надолу и потичаха по яката на ризата.
При появяването ми песента му секна и той радостно протегна ръка към мен:
— Хей, Фриц, синко! — извика ми. — Липсваше ни! Отдавна не се бях чувствал така щастлив, както тази вечер! Бъди добре дошъл, идвай при нас!
Продължавах да го гледам изненадано, тъй като след смъртта на Ливерле не си спомням да го бях виждал усмихнат. Бракониерът прие сериозен вид и счете за нужно да поясни: