Джуджето се облакъти на масата, подпря бузи на дланите и започна с пискливия си гласец:
— Добре тогава, тъй да бъде! Слушайте всички! Значи, Бернар Херцог пише, че Хуго, наречен с прозвището Хуго Вълка, а после и Хуго Върколака, живял дълго и славно. Добил навика да си слага шапчица — мъничка, чудновата плетена шапчица, която пристягала плътно шлема му, докато славният рицар воювал. Когато след разгара на битката пожелаел да се освежи с глътка въздух, той смъквал шлема и надявал шапчицата, чиито панделки и пискюли падали върху раменете му.
До осемдесет и двегодишна възраст Хуго никога през живота си не свалил своите доспехи. Ала годинките явно му натежали и той все по-трудно си поемал дъх, десницата му станала неточна, движенията му — забавени.
Почувствал, че е настъпил подходящият момент, той извикал един ден своя капелан26 — Ото Бурлах, извикал и синовете си — Хуго и Бертолд, наредил най-сетне да дойде и дъщеря му Берта, наречена Рижата Берта, съпруга на знатен саксонски владетел на име Блудерик, и след като събрал всички край себе си, им казал: „Деца мои, вашата майка, Вълчицата, ме обсеби, накара ме пряко волята ми да извърша престъпление, което като проклятие ще тегне над вас, вашите деца и вашите внуци… Кръвта на Вълчицата се размеси с моята! Чрез вас обаче тази нова кръв ще се преражда през вековете, ще плаче сред снеговете на Шварцвал и долините наоколо! Някои ще казват: «Това е вятърът, който ридае!»… Други ще си мислят, че е воят на единак в дива мразовита нощ под пълната изгряла луна, трети ще са убедени, че са чули прокобните крясъци на кукумявка… И всичките ще са прави, тъй като това ще бъде моята кръв, вашата кръв, кръвта на Вълчицата, която пред Бога и Светата Църква ме накара да удуша Едвиге, първата ми жена!… Да, Едвиге умря от моите ръце! Затова тук и сега, пред вас аз проклинам Вълчицата, защото е речено: «Престъплението на бащата ще бъде носено от неговите потомци, докато справедливостта не възтържествува!»“
Кнапвурст направи кратка пауза, отпи от виното, сетне отново продължи:
— Оттогава вятърът ридае, единакът вие, кукумявката зловещо кряка и заблудените странници в непрогледната нощ тръпнат обезумели, без да знаят, че това всъщност е кръвта на Вълчицата, която плаче, зове, разкайва се за стореното и се преражда… И както продължава Бернар Херцог в своите записки, тя ще се преражда от век на век до деня, в който не се появи прекрасен милостив ангел, пазител на семейството и рода, който да прощава и да утешава!
При тези думи Шпервер стана, припряно издърпа от ъгъла една факла, поиска ключовете за библиотеката от Кнапвурст, който го загледа смаяно.
После бракониерът ми направи знак да го последвам.
С широки крачки бързо пресякохме дългия, потънал в мрачна влага и ледена тишина коридор, подминахме оръжейната и скоро залата с архивите се появи в дъното.
Дотук не достигаха никаква шумотевица и глъч. Сякаш се бяхме озовали в запустял, изоставен замък, чиито единствени обитатели бяха призраци и зли духове.
Извърнах глава, зашарих с очи. Опитвах се да събера мислите си, но виждах единствено кошмарни видения, които се оказаха всъщност собствените ни сенки, проточили се до безкрая; виждах ги как се катерят по стените, как се превиват, а по ъглите се чупят и извиват настрани в плетеницата от вити коридорчета.
Почувствах се зле, в стомаха ми отново запъпли необяснимият ужас, сякаш прокобна, гибелна злина за кой ли път натегна във въздуха. Изплаших се, спомените отново нахлуха у мен.
Шпервер сне резето, отключи и рязко отвори тежката дъбова врата. Пребледнял до неузнаваемост, с разчорлени коси и високо вдигнат факел, той прекрачи прага. Изглеждаше необичайно възбуден. Влязъл в залата, не се поколеба и отиде право в дъното, спря до портрета на Едвиге, чиято прилика с младата графиня толкова ме бе поразила по време на първото ни посещение в библиотеката. С треперещ, ала тържествен глас Гедеон ми заяви:
— Ето я, Фриц! Това е тази, за която се разказва в преданието, което току-що чу. Това е тази, която трябваше да се завърне такава, каквато е, за да прощава човешките грехове и да утешава!… А тя вече се е завърнала!… В момента е долу, в покоите на стария граф!… Любящото чадо утешава и опрощава! Погледни я хубаво, Фриц! Тези прекрасни линии и извивки на лицето?… Ще я познаеш ли?… Това е тя — младата графиня Одил дьо Нидек!…
Вперих невярващ поглед в него.
Ала Гедеон вече се бе извъртял на пети към портрета на втората жена на Хуго.
— Колкото до тази жена — продължи, — тя е Хулдине Вълчицата. В протежение на хиляда години се мъчи да се отърве от проклятието и рида за покаяние из клисурите и деретата на Шварцвалд, стенанията й се носеха над равнини и долини, над реки и пенливи, игриви потоци… Тя е виновницата за смъртта на горкичкия мой Ливерле… Ала греховете са вече изкупени! Отсега нататък графовете на Нидек най-сетне ще могат спокойно да спят, защото справедливостта възтържествува, добрият семеен ангел-пазител се завърна и отново е приет у дома!