— Ще улуча, гледайте!… Ето! В оня череп, между рогата… едно, две!…
Всички насочиха вниманието си към огромния череп на лос, който висеше точно срещу Раницки; а той протегна ръка. Пистолетът се люлееше в дланта му.
— Три! — викна Кмичиц.
Изстрелът изтрещя, стаята се напълни с барутен дим.
— Не улучи, не улучи! Ето къде е дупката! — викаше Кмичиц и сочеше с ръка към тъмната стена, от която куршумът бе отчепил една по-светла тресчица.
— Два пъти трябва!
— Не!… Дай ми на мене! — викаше Кулвец.
В този момент в стаята се втурнаха слугите, уплашени от гърмежа.
— Вън! Вън! — викна Кмичиц. — Раз! Два! Три!… Отново изстрел, този път се посипаха парченца от кост.
— Дайте и на нас пистолети! — викнаха всички едновременно.
И като скочиха, започнаха да удрят с пестници слугите по вратовете, за да ги накарат да побързат. Не беше изминал дори четвърт час и цялата стая ехтеше от изстрелите. Димът заслони светлината от свещите и самите стрелци. Гърмежите придружаваше гласът на Зенд, който грачеше като гарван, пищеше като сокол, виеше като вълк, ревеше като тур. Но съскането на куршумите го прекъсваше всеки миг; отломъци отхвръкваха от черепите и трески от стените и рамките на портретите; в бъркотията простреляха и портретите на Билевичи, а Раницки изпадна във фурия и започна да ги сече със сабя.
Изумените и уплашени слуги стояха като умопобъркани и гледаха с изблещени очи тая забава, която приличаше на татарско нападение. Кучетата започнаха да вият и лаят. Цялата къща се вдигна на крак. На двора хората се събраха на купчинки. Момичетата от имението тичаха при прозорците, долепваха лица до стъклата и сплескваха носове, за да гледат какво става вътре.
Най-сетне пан Зенд ги забеляза; той свирна толкова пронизително, та в ушите на всички чак зазвъня, и викна:
— Ваша милост панове! Синигерчета на прозорците! Синигерчета!
— Синигерчета! Синигерчета!
— Почвай танци! — закрещяха разбъркано гласове. Пияната дружина изскочи през пруста на двора. Студът не отрезви замаяните глави. Момичетата се разбягаха по целия двор, като викаха до небесата; а те ги гонеха и всяко уловено откарваха в стаята. След малко всред дима, отломъците от кости и дървените трески започнаха танци около масата, върху която разлятото вино бе образувало цели езера.
Ето така се забавляваше в Любич пан Кмичиц и неговата дива компания.
Трета глава
През следващите няколко дни пан Анджей ходеше всеки ден във Водокти и всеки ден се връщаше все по-влюбен и все повече се възхищаваше от своята Оленка. Пред другарите си също я хвалеше до небесата, докато един ден им каза:
— Мои мили агънца, днес ще дойдете да й се поклоните, а после се уговорихме с момичето да отидем всички в Митруни, та да се повозим на шейни през горите и да разгледаме това трето имение. Там тя ще ни приеме гостолюбиво, а вие се дръжте благоприлично, че иначе ще направя на дреб оня, който я обиди с нещо…
Другарите му с готовност скочиха да се обличат и скоро четири шейни понесоха развеселената младеж към Водокти. Пан Кмичиц седеше в първата, която беше особено много украсена и имаше форма на сребриста мечка. Теглеха я три плячкосани калмукски коня с пъстри хамути, с панделки и паунови пера според модата в Смоленско, която смоленскчани бяха взели от други свои съседи. Шейната караше слуга, седнал върху шията на мечката. Пан Анджей, облечен със зелена кадифена бекеша25, закопчана със златни петлици и подплатена със самурени кожи, и със самурено калпаче с пера от чапла, беше весел, разговорлив и така говореше на пан Кокошински, който седеше до него:
— Слушай, Кокошко! През тия вечери ние полудувахме извън мярката и особено през първата, когато пострадаха черепите и портретите. А с момичетата беше още по-зле. Дяволът винаги ще подкокороса Зенд, а после на кого ще се струпа? На мене! Страхувам се да не би хората да се разприказват, че тук въпросът е за моята репутация.
— Ти по-добре се обеси на твоята репутация, защото не я бива за нищо друго, както и нашите.
— А кой е виновен за това, ако не вие? Помни, Кокошко, че и в Оршанско поради вас ме смятаха за неспокоен дух и си остреха езиците на мене като ножове на брус.
— А кой беше карал в студа пан Тумграт край коня си? Кой съсече онзи короняж26, който питаше дали в Оршанско вече ходят на два крака или още на четири? Кой изпонарани пановете Вижински, бащата и сина? Кой разгони последния сеймик?
— Семика разгоних в Оршанско, не някъде другаде, това е домашна работа. Пан Тумграт ми прости, когато умираше, а що се отнася до останалото, не ме кори, защото двубой може да се случи и на най-невинния човек.
25
Бекеша (унг.) — вид палто, носено от полската шляхта. Бекешите са били цветни, дълги, широки, подплатени с кожи. — Бел.прев.