— Показахме се като глупаци! — каза Раницки гневно. — Но най-голям глупак излезе Кокошински!
— Ах ти, изменнико! Ти ме блъскаше с лакът — трябваше сам да излезеш с твоята нашарена муцуна!
— Мирно, агънца, мирно! — каза Кмичиц. — Можете да се възхищавате, но не да се карате.
— Аз бих скочил в огъня за нея! — извика Рекуч. — Съсечи ме, Йендруш, но няма да се отрека от това!
Кмичиц обаче не мислеше да сече, напротив, беше доволен, засукваше мустак и поглеждаше триумфално към другарите си. В това време панна Александра влезе вече готова, с калпаче от бялка, под което светлото й лице изглеждаше още по-светло. Излязоха пред къщата.
— С тази шейна ли ще пътуваме? — попита девойката и посочи сребърната мечка. — Досега през живота си не съм виждала толкова хубава шейна.
— Не зная кой е пътувал по-рано с нея, понеже е плячка. Сега ние двамата ще пътуваме и тя много ми отива, защото и в моя герб има панна с мечка. Известни са и други Кмичици, които имат на герба си знамена, но те произхождат от Филон Кмит Чернобилски, а той не е от оня род, от който произхождат големите Кмичицови.
— А кога си придобил тази мечка, ваша милост?
— Ами сега, в тази война. Ние сме бедни exules27, загубили богатствата си и имаме само онова, което войната ни даде като плячка. А понеже служех вярно на тази дама, тя ме и награди.
— Дано даде Бог по-щастлива дама, защото тази ще награди едного, а от цялото ни мило отечество ще изстиска сълзи.
— Бог ще промени това и хетманите.
Като казваше това, Кмичиц загръщаше девойката с прекрасната покривка на шейната от бяло сукно, подплатена с бели вълчи кожи; после седна и той, викна на кочияша: „Тръгвай!“ — и конете полетяха изведнъж.
Студеният вятър плисна двамата в лицата и те занемяха; чуваше се само хрущенето на замръзналия сняг под шейнилата, пръхтенето на конете, тътен и виковете на кочияша.
Най-сетне пан Анджей се наведе към Оленка:
— Добре ли ти е, ваша милост панно?
— Добре — отговори тя и повдигна маншона до устата си, за да се запази от духането на вятъра.
Шейната летеше като вихър. Денят беше ясен, мразовит. Снегът блестеше, сякаш някой беше посипал искри по него; от белите покриви на къщите, подобни на снежни копи, излитаха високи стълбове розов дим. Орляци врани прехвръкваха пред шейните между безлистните крайпътни дървета и грачеха високо.
На около триста метра зад Водокти излязоха на широк път всред тъмна борова гора, която се издигаше глуха, стара и тиха, сякаш спеше под изобилния кит. Дърветата, които се мяркаха пред очите, изглеждаха, като че ли бягат нанякъде зад шейната, а тя летеше все по-бързо и по-бързо, сякаш жребците имаха крила. От такова пътуване главата започва да се върти и опива, опи се и панна Александра. Тя се наведе назад, притвори очи и се отдаде цяла на този полет. Почувствала приятно безсилие, на нея й се стори, че този оршански болярин я е отвлякъл и лети като вихър, а тя, припаднала, няма сили да му се противопостави, нито да викне… И те летят, летят все по-бързо… Оленка усеща, че я прегръщат някакви ръце… Усеща най-сетне на устните си сякаш нагорещен и парлив печат… Очите й не искат да се отворят като насън. И те летят, летят! Едва глас, който пита, пробуди унесената девойка:
— Обичаш ли ме?
Тя отвори очи:
— Като собствената си душа!
— А аз на смърт и на живот!
Самуреният калпак на Кмичиц отново се наведе над бялата шапка на Оленка. Сега тя самата не знаеше кое я упоява повече: целувките ли или това омайно пътуване?
И те летяха по-нататък, а наоколо все гора, гора! Дърветата бягаха назад на цели полкове. Снегът шумеше, конете пръхтяха, а те бяха щастливи.
— Бих искал до края на света да пътувам така! — извика Кмичиц.
— Какво правим ние? Това е грях! — шепнеше Оленка.
— Какъв ти грях! Дай още да греша.
— Не бива. Митруни е вече наблизо.
— Далеко или близо — все едно!
И Кмичиц стана в шейната, протегна ръце нагоре и започна да вика, сякаш не можеше да побере радостта си в пълните гърди:
— Хей-ха! Хей-ха!
— Хей, хоп! Хоп! Ха! — обадиха се другарите от задните шейни:
— Какво подвиквате така, ваша милост панове? — питаше девойката.
— Ами така! От радост! Я викни и ти, ваша милост панно!
— Хей-ха! — разнесе се звучен тъничък гласец.
— Ах, ти, моя кралице! Ще коленича пред тебе.
— Компанията ще се смее.
След упоението ги обзе шумна, луда веселост, както лудо беше и пътуването. Кмичиц започна да пее: