— Кой те е научил, ваша милост, на такива хубави песни? — питаше панна Александра.
— Войната, Оленка. В стана ние си пеехме от копнеж. По-нататъшния разговор прекъснаха силни викове от задните шейни.
— Стой! Стой! Хей, там! Стой!
Пан Анджей се обърна гневен и учуден, че на другарите му им е хрумнало да викат към тях и да ги спират, но изведнъж на няколко десетки крачки от шейната съзря ездач, който се приближаваше галоп на кон.
— За Бога! Това е моят вахмистър Сорока; нещо трябва да се е случило там! — каза пан Анджей.
В това време вахмистърът се приближи и така задържа коня, че той чак приседна на задницата си, а после заговори със задъхан глас:
— Пане ротмистър!…
— Какво има, Сорока?
— Упита гори, бият се!
— Боже, света Богородице! — възкликна Оленка.
— Не се страхувай, ваша милост панно… Кой се бие?
— Войниците с гражданите. На пазарния площад пожар! Гражданите са се окопали и изпратили в Поневеж за войска, а аз прескочих тук, при ваша милост. Едва мога да си поема дъх…
През време на тоя разговор задните шейни пристигнаха; Кокошински, Раницки, Кулвец-Хипоцентаурус, Ухлик, Рекуч и Зенд скочиха на снега и заобиколиха Кмичиц и вахмистъра.
— За какво стана това? — попита Кмичиц.
— Гражданите не искаха да дават фураж за конете, нито храна за хората, защото нямало писмено нареждане за плащане. Тогава войниците започнаха да вземат насила. Обсадихме кмета и тия, които се барикадираха на площада. Открихме огън и запалихме две къщи; сега е страшен бой и камбаните бият…
Очите на Кмичиц засвяткаха от гняв.
— Тогава и ние трябва да вървим на помощ! — викна Кокошински.
— Жълтогащниците28 нападат войската! — викаше Раницки, цялото лице на когото веднага се покри с червени, бели и тъмни петна. — Шах! Шах! Ваша милост панове!
Зенд се засмя, също както се смее бухал, та чак конете се изплашиха, а Рекуч вдигна очи нагоре и пискаше:
— Бий! Който в Бога вярва! Огън за жълтогащниците.
— Млък! — викна Кмичиц, та чак гората се отекна, а Зенд, който стоеше най-близо, се олюля като пиян. — Вие нямате работа там! Не ни трябва там кръвнина!… Сядайте всички в двете шейни, на мене оставете едната и тръгвайте за Любич! Там ще чакате, освен ако изпратя за помощ.
— Как така? — възрази Раницки.
Но пан Анджей сложи ръка под шията му и само още по-страшно засвятка с очи.
— Нито дума повече! — каза той заплашително. Млъкнаха; изглежда, че се бояха от него, при все че обикновено бяха с него толкова интимни.
— Оленко, ти се връщай във Водокти — каза Кмичиц — или иди при леля Кулвецувна в Митруни. Ето че веселбата ни се провали. Знаех, че те няма да седят там спокойно… Но веднага всичко ще се успокои, само ще трябва да хвръкнат няколко глави. Остани със здраве и бъди спокойна, ваша милост панно, ще бързам да се върна…
Като каза това, той й целуна ръцете и я загърна с покривалото от вълчи кожи; после седна в друга шейна и викна на кочияша:
— Към Упита!
Четвърта глава
Изминаха няколко дена, а Кмичиц не се връщаше, но пък във Водокти пристигнаха трима лаудански шляхтичи на посещение у господарката. Пристигна Пакош Гащовт от Пацунеле, оня, у когото гостуваше пан Володиовски, патриарх на тукашната селска шляхта, прочут с богатствата си и с шестте си дъщери; три от тях бяха оженени за трима Бутрими и всяка получи в зестра по цели сто талера освен прикята и добитъка. Другият дошъл беше Касиан Бутрим, най-старият човек в Лауданско, който помнеше добре Батори29, а с него и зетят на Пакош, Юзва Бутрим. Въпреки че беше в разцвета на възрастта си, нямаше повече от петдесет години, Юзва не отиде с опълчението в Рошене, защото през казашката война топовно гюлле му бе откъснало едното стъпало. По тази причина го наричаха куция или безкракия Юзва. Той беше страхотен шляхтич със сила на мечка и с голям ум, но суров, хаплив, който съдеше хората остро. В околността се страхуваха доста от него, понеже не прощаваше нито на себе си, нито на другите. А биваше и опасен, когато пийнеше, но това му се случваше рядко.
Та те именно пристигнаха при господарката, която ги прие любезно, ако и да се досети веднага, че са дошли на разузнаване и че желаят да чуят нещо от нея за пан Кмичиц.
— Защото ние искаме да отидем при него и да му се поклоним, но казват, че още не се бил върнал от Упита — казваше Пакош, — та дойдохме при тебе, миличка, да попитаме кога ще можем да сторим това?
28
Презрително прозвище на гражданите, които носели жълтеникави конопени дрехи. — Бел.прев.