Веднага взе думата пан Ярош Кокошински, вече по-смел, отколкото първия път и каза:
— Светлейша панно ловчанко благодетелко! Ние се отбиваме тук на път за Упита, за да паднем на колене пред ваша милост, благодетелко, и да молим за auxilia30: за барут, пушки и да заповядаш на твоята прислуга да възседне коня и да тръгне с нас. Ще вземем Упита с щурм и ще пуснем малко кръв от тия жълтогащници.
— Удивлява ме — отвърна Билевичувна, — че ваша милост панове отивате в Упита; сама чух, когато пан Кмичиц ви заповяда да седите спокойно в Любич, и на мене ми се струва, че той е, който има право да заповядва, а вие сте длъжни да го слушате като негови подчинени.
Като чуха тези думи, приятелите на Кмичиц се спогледаха слисани. Зенд издаде устни, сякаш искаше да свирне като птица. Кокошински започна да се глади с широка длан по главата.
— Боже Господи! — каза той. — Някой би помислил, че ваша милост говориш на слуги от обоза на пан Кмичиц. Вярно е, че трябваше да седим вкъщи, но когато минава вече четвърти ден, а Йендруш го няма, дойдохме до заключение, че може там да се е вдигнала някаква голяма размирица и нашите саби ще се окажат полезни.
— Пан Кмичиц не замина на бой, а да накаже недисциплинираните войници; това би могло да сполети и вас, ако нарушите заповедта му. Пък и във ваше присъствие по-лесно би се надигнала там размирица и сеч.
— Мъчно можем да спорим с ваша милост. Молим само за барут и хора.
— Хора и барут няма да дам, чуваш ли ме, ваша милост!
— Добре ли чувам? — каза Кокошински. — Как няма да дадеш, ваша милост панно? Ще се скъпиш да дадеш за спасението на Кмичиц, на Йендруш?
— Най-лошото, което е могло да го сполети, това е компанията на ваша милост панове!
Тук очите на девойката започнаха да мятат светкавици и като повдигна глава, тя пристъпи няколко крачки към побойниците, а те почнаха да отстъпват пред нея смаяни.
— Предатели! — каза тя. — Вие като някакви зли духове го изкушавате да греши, вие го наговаряте! Но аз вече ви познавам, зная вашия разврат, безчестните ви постъпки. Законът ви преследва, хората се извръщат от вас, а позорът върху кого пада? Върху него, по ваша вина, бандити и осъдени!
— Хей! За Бога, другари! Чувате ли? — викна Кокошински. — Хей, какво е това? Дали не сънуваме, другари?
Билевичувна направи още една крачка напред, посочи вратата с ръка и каза:
— Вън оттук!
Нехранимайковците побледняха като трупове и нито един от тях не се осмели да отговори дори с една дума. Само започнаха да скърцат със зъби, ръцете им трепереха при дръжките на сабите, а очите мятаха гневни светкавици. Но след малко отпаднаха духом от страх. Защото тази къща се намираше под покровителството на могъщия Кмичиц, а тази дръзка девойка беше негова годеница. Затова те преглътнаха мълчаливо гнева си, а тя продължаваше да стои с блеснали очи и сочеше с пръст към вратата.
Най-сетне пан Кокошински каза с прекъсван от ярост глас:
— Щом ни приеха тук така любезно… то… не ни остава нищо друго… освен да се поклоним… на дипломатичната господарка и да си отидем… като благодарим за гостоприемството…
Каза това и свали шапка с подчертана покорност чак до земята, а след него така се кланяха и другите и излизаха един след друг. Когато вратата се затвори подир последния, Оленка падна изтощена от стола, тежко задъхана, понеже нямаше толкова сили, колкото смелост.
А те се струпаха на съвещание пред входа около конете, но никой не искаше да заговори пръв.
Най-сетне Кокошински каза:
— Е какво, мили агънца?
— Как какво?
— Добре ли ви е?
— А на тебе добре ли ти е?
— Ех, да не беше Кмичиц! Ех, да не беше Кмичиц! — каза Раницки и потриваше конвулсивно ръце. — По нашенски щяхме да се повеселим с момичето!…
— Върви, залови се с Кмичиц! — записка Рекуч. — Излез му насреща!
Лицето на Раницки беше вече цяло покрито с петна като кожата на рис.
— И срещу него ще изляза, и срещу тебе, бунтарино, където искаш!
— Добре тогава! — каза Рекуч.
И двамата посегнаха за сабите си, но грамадният Кулвец-Хипоцентаурус се вмъкна между тях.
— Кълна се в тая ръка! — каза той, като разтърсваше пестника си, голям колкото самун хляб. — Кълна се в тая ръка — повтори той, — че ще строша главата на оня, който извади пръв сабята си!
— Кулвец е прав! — каза Кокошински. — Мои мили агънца, сега ние се нуждаем от съгласие повече от когато и да било… Аз бих съветвал да тръгваме час по-скоро към Кмичиц, за да не го види тя по-рано, защото би ни описала като дяволи. Добре, че там никой не изръмжа срещу нея, при все че самия мене ме сърбяха ръцете и езикът… Да вървим при Кмичиц… Щом тя иска да го настрои срещу нас, по-добре е ние преди това да го настроим срещу нея. Не дай, Боже, той да ни напусне. Веднага ще вдигнат хайка против нас като срещу вълци.