— Глупости! — каза Раницки. — Нищо няма да ни направят. Сега е война; малко ли хора се влачат по света без хляб и покрив? Ще съберем тайфа, драги другари, и нека тогава да ни гонят всички съдилища! Дай ръка, Рекуч, прощавам ти!
— А аз бих ти отрязал ушите — записка Рекуч, — но нека да се помирим вече! Всички отнесохме срама.
— На такива кавалери като нас да каже да се махаме! — промълви Кокошински.
— И на мене, в когото тече сенаторска кръв! — добави Раницки.
— На хора достойни! От голям род!
— Заслужили войници!
— И изгнаници!
— Невинни сираци.
— Ботушите ми са подплатени с агнешка кожа, но краката ми вече мръзнат — каза Кулвец. — Какво ще стоим като просяци пред тази къща, няма да ни изнесат греяна бира! Нямаме работа тук! Да възсядаме конете и да заминаваме. А прислугата по-добре да върнем, защото каква полза от нея, като няма пушки и барут. Я да вървим сами.
— В Упита!
— При Йендруш, добрия ни приятел! На него ще се оплачем.
— Стига да не се разминем.
— На конете, другари, на конете!
Възседнаха конете и тръгнаха тръс, като преживяха гнева и срама си. Отвъд портата Раницки, когото ядът още държеше за гърлото, се обърна и заплаши къщата с пестник.
— Ей, кръв ми се пие! Кръв!
— Нека само се скарат с Кмичиц! — каза Кокошински. — Пак ще дойдем тогава тук, но с прахан.
— И това може да стане!
— Дано ни помогне Бог! — добави Ухлик.
— Поганска щерка, упорита дива кокошка!…
Като проклинаха така и се сърдеха на девойката, а от време на време и ръмжаха на самите себе си, стигнаха до гората. Едва минаха първите дървета и грамаден орляк врани се завъртя над главите им. Зенд веднага започна да грачи пронизително; хиляди гласове му отговориха отгоре. Орлякът се сниши така, че дори конете започнаха да се плашат от шума на крилата.
— Затвори си муцуната! — викна Раницки на Зенд. — Току-виж, че си изгракал нещастие! Тия вранища грачат над нас като над мърша…
Но другите се смееха и Зенд продължаваше да грачи. Враните се снишаваха все повече и компанията пътуваше като всред буря. Глупци! Не можаха да отгатнат злата прокоба.
Зад гората се показа Волмонтовиче и групата се понесе тръс към него, защото студът беше силен и те измръзнаха здравата, а до Упита беше още доста далеко. Но в самото село трябваше да забавят хода си. По широкия път беше пълно с хора, както обикновено в неделя. Бутрими и жените им се връщаха пеш или с шейни от Митруни, от черква. Шляхтата гледаше любопитно към непознатите конници и се досещаше донякъде кои могат да бъдат. Младите шляхтянки бяха вече чували за разпътството в Любич и за прочутите грешници, доведени от пан Кмичиц, затова ги гледаха още по-любопитно. А те яздеха гордо, с прекрасна войнишка стойка, с плячкосани кадифени наметала, с калпаци от кожа на рис и на охранени коне. Виждаше се все пак, че това са войници по призвание: изразът на лицата им беше съсредоточен и смел, десните ръце опрени на хълбока, главите вдигнати. И не отстъпваха пред никого, а се движеха в редица и подвикваха от време на време: „Дайте път!“ Тоз или оня от Бутримите поглеждаха мрачно изпод вежди, но отстъпваше; а те говореха помежду си за селото.
— Гледайте, ваша милост панове — казваше Кокошински, — какви едри са мъжете тук; до един са като турове и всички гледат като вълци.
— Ако не беше този им ръст и тия саби, можехме да ги сметнем за селяци — каза Ухлик.
— Я гледайте сабищата им! Същински кобилици, кълна се в Бога! — забеляза Раницки. — Бих искал да се опитам с някого!
Тук пан Раницки започна да се дуелира с гола ръка.
— Той така, а аз бих така! Той така, а аз бих така — и шах.
— Лесно би могъл да си направиш такъв gaudium31 — забеляза Рекуч. — С тях не трябва много.
— А аз бих предпочел да се опитам с тия момиченца! — каза внезапно Зенд.
— Свещи, не девойки! — възкликна Рекуч разпалено.
— Какво говориш, ваша милост: свещи? Ели! А устицата на всякоя сякаш рисувани с кармин.
— Тежко е на човек да си стои на крантата при такава гледка!
С такъв разговор те преминаха шляхтишкото село и отново полетяха тръс. След половин час стигнаха до кръчмата „Дола“, която се намираше на половината път между Волмонтовиче и Митруни. Бутримите и жените им обикновено се спираха в нея, когато отиваха или се връщаха от черква, за да починат и се стоплят при студено време. Затова нашите познати съзряха пред ханчето петнайсетина шейни, постлани с грахова слама, и толкова оседлани коне.