— Да пийнем водка, че е студено! — каза Кокошински.
— Няма да е лошо! — отвърна единодушен хор. Слязоха от конете, завързаха ги за стълбовете, а сами влязоха в грамадното и тъмно помещение на кръчмата. Тук намериха много хора. Шляхтата седеше по пейките или стоеше на групички пред тезгяха и пиеше греяна бира, а някои — водка, варена с масло, мед и подправки. Това бяха все Бутрими, грамадни мъже, мрачни и толкова мълчаливи, че в стаята почти не се чуваше глъчка. Всички бяха облечени с дрехи от сив домашен плат или рошенски шаяк, подплатени с агнешки кожи, с кожени колани и носеха саби в черни железни ножници; с еднаквото си облекло те създаваха впечатление, че са войска. Но това бяха повече стари хора, от шейсет години нагоре, или юноши, до двайсет години. Те бяха останали вкъщи поради зимната вършитба32; другите мъже, които бяха в разцвета на възрастта си, бяха отишли в Рошене.
Когато видяха оршанските кавалери, местните шляхтичи поотстъпиха от тезгяха и започнаха да ги оглеждат. Прекрасното военно облекло се хареса на тази войнствена шляхта; понякога някой казваше: „Тия от Любич ли са?“ — „Да, компанията на пан Кмичиц!“ — „Това ли са те?“ — „Ами да!“
Приятелите на Кмичиц пиеха студена водка, но греяната водка ухаеше твърде силно. Пръв я надуши Кокошински и поръча. Тогава седнаха на маса, донесоха им димящия съд и те започнаха да пият, като поглеждаха по стаята, по шляхтичите и присвиваха очи, защото в помещението беше възтъмно. Снегът беше покрил прозорците, а дългият, нисък отвор на огнището бе изцяло закрит от някакви фигури, обърнати с гръб към вътрешността на помещението.
Когато греяната водка започна вече да тече по жилите на кавалерите и да разнася приятна топлина по телата им, настроението им веднага се оживи, след като бе понижено от приема във Водокти, а Зенд започна внезапно да грачи като врана, и то така сполучливо, че всички се обърнаха към него.
Кавалерите се смееха, шляхтичите започнаха да се приближават развеселени, особено по-младите, силни юноши с широки плещи и бузести лица. Насядалите край огнището фигури се обърнаха към вътрешността на помещението и Рекуч пръв съзря, че това бяха жени.
А Зенд затвори очи и грачеше, грачеше — после внезапно престана и след малко насъбраните чуха гласа на душен от кучета заек; заекът стенеше в последна агония, все по-слабо, по-тихо, после вресна отчаяно и замлъкна навеки, а на негово място се обади мощно елен-рогач като от еленско вършило.
Бутримите стояха смаяни, при все че Зенд беше вече престанал. Те се надяваха да чуят още нещо, но вместо това чуха само пискливия глас на Рекуч:
— Синигерчета седят край огнището!
— Вярно! — каза Кокошински, като прислони очи с ръка.
— Кълна се в Бога! — потвърди Ухлик. — Само че в стаята е толкова тъмно, та не можах да ги разпозная.
— Интересно какво правят те тук?
— Може би идват на танци.
— Почакайте, ще попитам! — каза Кокошински. И като повиши глас, попита:
— Мили девойки и невести, а какво правите там при огнището?
— Греем си краката! — обадиха се тънки гласове.
Тогава кавалерите станаха и се приближиха до огнището. На дълга пейка край него седяха около десетина по-стари и по-млади жени, които бяха сложили босите си крака върху едно дебело дърво край огъня. От другата страна на дървото се сушеха прогизналите от снега обувки.
— Значи, краката си греете? — попита Кокошински.
— Защото замръзнаха.
— Много хубави крачета! — записка Рекуч и се наведе към дървото.
— Ей! Не се закачай, ваша милост! — каза една от шляхтянките.
— По-добре да се закача, а не да се откача, защото имам сигурен начин за замръзнали крачета, по-добър от огъня; той се състои в следното: да потанцуваме с жар и студът веднага ще изчезне.
— Щом е за танци, да потанцуваме! — каза пан Ухлик. — Няма нужда нито от цигулка, нито от контрабас, защото аз ще ви засвиря с цафарата.
При тия думи той извади от кожената торбичка, която висеше при сабята му, музикалния инструмент, с който не се разделяше, и започна да свири, а кавалерите се приближаваха към момичетата с подскачания и започнаха да ги дърпат от пейката. Те уж се бранеха, но повече с викове, отколкото с ръце, защото все пак не бяха много против това. Може би и шляхтата би се отпуснала на свой ред, защото никой не беше особено голям противник на танци в неделя, след литургия и на Заговезни, но репутацията на „компанията“ беше вече твърде добре известна във Волмонтовиче, затова великанът Юзва Бутрим, тоя, който нямаше едно стъпало, стана пръв от пейката, приближи се до Кулвец-Хипоцентаурус, хвана го за гърдите, спря го и му каза мрачно:
32
Поради късото лято и примитивните средства за работа вършитбата се извършвала зиме в плевните. — Бел.прев.