Панна Александра обля със сълзи всяка дума на писмото, после го запечата с билевичовския пръстен и сама го занесе на пратеника.
— Откъде си? — попита тя, като изгледа тази странна фигура на полуселянин, полуслуга.
— От гората, господарке.
— А къде е господарят ти?
— Това нямам право да кажа… Но той е далеко оттук; аз пътувах пет дни и уморих коня си.
— Ето ти един талер! — каза Оленка. — А господарят ти не е ли болен?
— Здрав е като бик.
— А не е ли гладен? Но не се ли намира в нужда?
— Той е богат господар.
— Сбогом.
— Кланям се в краката ти.
— Кажи на господаря… чакай… кажи на господаря си… Бог да му помага…
Селянинът си отиде и отново затекоха дни, седмици без вест за Кмичиц; вместо това пристигаха новини по общите работи на страната, една от друга по-лоши. Войската на Ховански заливаше все по-широко Жечпосполита. Без да се смятат украинските земи, в самото Велико княжество бяха заети Полоцкото, Смоленското, Витебското, Мшчиславското, Минското и Новогродското воеводство; само част от Вилненското, Бжеско-литовското, Троцкото воеводство и Жмуджското староство още дишаха със свободни гърди, но и те всеки ден очакваха гости.
Изглежда, че Жечпосполита беше слязла на последното стъпало от своето безсилие, щом не можеше да даде отпор тъкмо на ония сили, които беше подценявала дори досега и с които винаги се беше борила победоносно. Вярно, че тези сили бяха подпомагани от неугасимия и постоянно възобновяващ се бунт на Хмелницки, истинска стоглава хидра; но въпреки бунта, въпреки изтощаването на силите в по-раншните войни и наблюдатели и бойци твърдяха, че само Великото княжество можеше и беше в състояние не само да отблъсне напора, но и да пренесе победоносно знамената извън собствените си граници. За зла чест вътрешните несгоди се изправяха като пречка за тая възможност и парализираха усилията дори на ония граждани, които бяха готови да жертват живота и имота си.
В това време в още незаетите земи пристигаха хиляди бежанци както от шляхтата, така и от простолюдието. Градовете, градчетата и селата в Жмудж бяха пълни с хора, изпаднали в беда и отчаяние от военните неуспехи. Местното население нито можеше да подслони всички, нито да им даде достатъчно храна — затова много пъти хора от по-долните съсловия умираха от глад; често те вземаха насила онова, което им се отказваше; оттук размириците, битките и разбойничествата ставаха по-чести.
Зимата беше необикновена по своята суровост. Дойде най-сетне април, а дебел сняг покриваше не само горите, но и полето. Когато миналогодишните запаси се изчерпаха, а нови още нямаше, започна да върлува глад, брат на войната, и той разпростираше все по-широко владичеството си. Когато човек излезеше от къщи, не беше рядкост да види човешки трупове по полята край пътищата, вкочанени, изгризали от вълците, които се бяха размножили необикновено много и на цели стада се приближаваха до самите села и шляхтишки селища. Воят им се смесваше с човешкия зов за милост; защото по горите, по полята и до самите села нощем светеха многобройни огньове, край които бедняци грееха премръзналите си крайници, а минеше ли някой, тичаха подире му и го молеха за пари, за хляб, за милосърдие, като стенеха, проклинаха и заплашваха едновременно. Суеверен страх обхвана човешките умове. Мнозина твърдяха, че тези толкова неуспешни войни и тия небивали досега бедствия са свързани с името на краля. С готовност обясняваха, че буквите J. C. R., изрязани върху монетите, означават не само Joannes Casimirus Rex37, но и Initium Calamitatis Regni38. А щом в още необхванатите от войната провинции се създаваше такъв страх и безредие, лесно можем да се досетим какво ставаше там, където вече тъпчеше огненият крак на войната. Цялата Жечпосполита беше разкапана, разкъсвана от партизански бойни групи, болна и в треска, като човек пред смъртта. Предричаха се също нови външни войни и вътрешни размирици. Причини за това не липсваха. Разни могъщи в Жечпосполита родове, обзети от вихъра на несъгласието, се гледаха като неприятелски държави, а след тях цели земи и околии образуваха враждебни лагери. Така именно беше в Литва, където острата свада между Януш Радживил, велик хетман39, и Гошевски, полеви хетман, а едновременно подскарби на великото литовско княжество, се беше превърнала в открита война. На страната на подскарбия застанаха силните Сапехи, на които отдавна беше като трън в окото мощта на радживиловския дом. Тези противници хвърляха наистина тежки обвинения срещу великия хетман: че в желанието си да придобие слава само за себе си погубил войската при Шклов и предал страната в плячка; че повече се стремял към правото на рода си да заседава в сеймовете на германската империя, а не се грижел за благото на Жечпосполита; че дори мислел за независима корона, че преследвал католиците…
39
В стара Полша и Литва върховен началник на въоръжените сили. Имало е четири хетмана: велик коронен хетман и полеви коронен хетман, както и велик литовски хетман и полеви литовски хетман. Хетманският пост е бил доживотен. — Бел.прев.