— Къде отиваш, ваша милост? — попита го старият Пакош, седнал на пръстената пейка.
— Къде отивам ли? Отивам при вашата панна, за да я попитам как е със здравето, че иначе може да ме сметне за невъзпитан.
— Ваша милост, светиш като слънце. Всички други са нищо пред тебе! Панна Александра трябва да няма очи, за да не се влюби веднага…
В тоя миг дотърчаха двете по-млади дъщери на Пакош, които се връщаха от обедния надой, всяка с ведро в ръка. При вида на пан Володиовски спряха като вцепенени от удивление.
— Това крал ли е? — каза Зоня.
— Ваша милост сякаш си тръгнал на сватба! — добави Маришка.
— Може и сватба да излезе от това — засмя се старият Пакош, — защото отива при нашата панна.
Преди старият да свърши, пълното ведро се изплъзна из ръцете на Мариша и струята мляко се проточи чак до краката на пан Володиовски.
— Внимавай как държиш! — каза Пакош гневно. — Ех, че коза.
Мариша не отговори нищо, вдигна ведрото и се отдалечи тихо.
Пан Володиовски яхна коня, зад него се наредиха двамата му слуги и тримата тръгнаха към Водокти. Денят беше прекрасен. Майското слънце играеше върху ризницата и шлема на пан Володиовски. И когато той се мяркаше отдалеко между върбите, изглеждаше, че второ слънце се движи по пътя.
— Интересно дали ще се връщам с пръстен или с динена кора — каза си рицарят.
— Какво казваш, ваша милост? — попита го слугата му Сируч.
— Глупак!
Слугата дръпна назад коня си, а пан Володиовски продължи да си говори:
— Цяло щастие, че не ми е за пръв път.
Тази мисъл го успокояваше необикновено много.
Когато стигнаха във Водокти, панна Александра не можа да го познае в първия момент, та той трябваше да повтори името си. Тогава тя го поздрави любезно, но сериозно и някак принудено; а той се представи много умело, защото, макар да беше войник, а не дворцов човек, все пак дълго беше живял по разни дворове и се беше отракал между хората. Той се поклони много почтително и като сложи ръка на сърцето си, заговори така:
— Дойдох, за да разбера как е здравето на ваша милост, дали не е пострадало от страха; това трябваше да сторя още на другия ден, но не желаех да досаждам.
— Много хубаво е от страна на ваша милост, че след като ме спаси от такава бездна, не си ме забравил… Сядай, ваша милост, защото си ми приятен гост.
— Ваша милост панно! — отговори пан Михал. — Ако бях забравил ваша милост, нямаше да бъда достоен за това благоволение, което ми изпрати Бог, като ми позволи да защитя толкова достойна личност.
— Не! Аз трябва да благодаря най-напред на Бога, а веднага след това на ваша милост…
— Щом е така, нека да благодарим и двамата, тъй като аз не го моля за нищо повече освен и по-нататък да мога да защитавам ваша милост винаги когато стане нужда от това.
След тия думи пан Володиовски мръдна намазаните си с восък мустаци, които стърчаха по-високо от носа му — понеже беше доволен от себе си, че изведнъж бе навлязъл in medias res45 и сякаш на длан беше изложил чувствата си. А тя седеше смутена и мълчалива, но прекрасна като пролетен ден. Лека руменина се появи по бузите й, а тя покри очите си с дългите клепачи, от които върху бузите й падаха сенки.
„Това смущение е добър знак“ — помисли пан Володиовски.
И като се покашля, продължи:
— Ти, ваша милост панно, знаеш ли, че аз предвождах лауданските хора след твоя дядо?
— Зная — отговори Оленка. — Покойният ми дядо не можа да тръгне за последния поход, но беше много радостен, когато чу на кого вилненският воевода е предал хоронгвата, и казваше, че познава ваша милост като човек с име на славен воин.
— Така ли казваше за мене?
— Сама съм чувала, когато превъзнасяше ваша милост до небесата, а после и лауданските хора правеха същото след похода.
— Аз съм прост войник, недостоен да ме издигат не само до небесата, но и по-горе от другите. Все пак драго ми е, че не съм съвсем чужд за ваша милост, та няма да си помислиш, че непознат и несигурен гост ти е паднал от облаците заедно с последния дъжд. Все е по-приятно да знае човек с кого има работа. Много хора скитат и се представят, че са от голям род, и се кичат с разни титли. А Бог знае какви са, често пъти може да не са и шляхтичи.
Пан Володиовски нарочно насочи така разговора, за да може да каже за себе си кой е, но Оленка веднага отговори:
— Ваша милост никой не може да обвини в това, защото и тук в Литва има шляхтичи със същото име.
— Но те се подписват Озория, а аз съм Корчак Володиовски и нашият род е от Унгария, от един дворянин Атила, който, преследван от неприятели, дал клетва пред света Богородица, че ако се спаси, ще премине от езичество в католицизъм. И изпълнил обещанието си, когато се прехвърлил щастливо през три реки — същите, които носим на герба си.