— Значи, ваша милост, не си от тия места?
— Не, ваша милост панно. Аз съм от Украйна, от украинските Володиовски, и досега имам там селце, което в момента е заето от неприятеля, но от младини служа във войската и по-малко мисля за имота си, отколкото за оскърбленията на отечеството, нанасяни от чужденците. От най-млади години служех при украинския воевода, нашия непрежалим княз Йереми, с когото съм участвал във всички войни. Бях и при Махновка, и при Константинов, и заедно с другите издържах збаражкия глад, а след берестецката битка лично нашият милостив господар ме прегърна за главата. Бог ми е свидетел, ваша милост панно, че не съм дошъл тук да се хваля, но искам да знаеш, че не съм никакъв безделник, който само крещи, а си жали кръвта, но че животът ми е минал в честна служба, при която съм придобил малко слава, а съвестта си не съм омърсил с нищо. Бог ми е свидетел! А и достопочтени хора могат да удостоверят това!
— Да бяха всички подобни на ваша милост! — въздъхна панна Александра.
— Ти, ваша милост панно, навярно мислиш за оня насилник, който вдигна безбожна ръка срещу тебе?
Панна Александра впи очи в пода и не отговори нито дума.
— Той си получи своето — продължи пан Володиовски, — и макар да ми казаха, че ще оздравее, все пак няма да избегне наказанието. Всички благородни хора го заклеймиха дори повече, отколкото трябва, защото разправят, че се бил свързал с неприятеля, за да получи помощ от него. Това обаче не е истина. Тия хора, с които той нападна ваша милост, съвсем не са от неприятеля, а са насъбрани по пътищата.
— Откъде знаеш това, ваша милост? — попита живо панна Александра и повдигна към пан Володиовски сините си очи.
— От самите негови хора. Странен е този човек Кмичиц; когато преди дуела и самият аз го обвиних в измяна, той не отрече това, при все че го бях обвинил неправилно. Изглежда, че е дяволски горд.
— И ти, ваша милост, разправяш ли навсякъде, че той не е предател?
— Не съм говорил, защото сам не знаех това, но сега ще говоря. Не е достойно да се оклеветява така дори най-голям враг.
Очите на панна Александра за втори път се спряха върху малкия рицар с израз на симпатия и благодарност.
— Ти си толкова благороден човек, ваша милост, толкова благороден, както рядко!…
Пан Володиовски започна да мърда мустаци от задоволство.
„Започвай, Михалчо! Започвай!“ — каза той на себе си. След това заговори високо на панна Александра:
— Нещо повече ще кажа, ваша милост панно!… Укорявам начина, по който постъпва пан Кмичиц, но не му се чудя, че е налитал за ваша милост, при която дори самата Венера би могла да бъде слугинче. Отчаянието го е тласнало към лошата постъпка и навярно пак ще го тласне, ако му се падне удобен случай. Как тогава ти би могла да останеш сама и без покровителство при тази толкова необикновена хубост? Има много такива Кмичицовци по света, повече хора ще пламнат по тебе, на повече рискове ще изложиш добродетелите си. Бог ми даде това щастие да те освободя, но тръбите на Градив46 вече ме викат… Кой ще бди над тебе?… Ваша милост панно! Обвиняват войниците в лекомислие, но това не е вярно. И моето сърце не е от камък, и не можеше да остане равнодушно към такива изключителни прелести…
Тук пан Володиовски падна на колене пред Оленка.
— Ваша милост панно! — заговори той коленичил. — Наследих хоронгвата от твоя дядо, позволи ми да наследя и внучката му. Възложи ми покровителството над себе си, позволи ми да вкуся от сладостта на взаимните чувства, вземи ме за постоянен покровител и ще бъдеш и спокойна, и в безопасност, защото и да отида на война, самото ми име ще те брани.
Панна Александра скочи от стола и слушаше слисана пан Володиовски, а той продължаваше да говори така:
— Аз съм беден войник, но съм шляхтич и честен човек, и ти се кълна, че нито на щита ми, нито на съвестта ми ще намериш дори най-малкото петно. Може би греша с бързането си, но и на това погледни със снизхождение, защото отечеството ме зове, а от него не ще се отрека дори за тебе… Няма ли да ме зарадваш? Не ще ли ми дадеш надежда? Няма ли да ми кажеш една добра дума?
— Ти, ваша милост, искаш от мен невъзможни работи… За Бога! Това не може да бъде! — отговори Оленка със страх.
— От твоята воля зависи…
— Тъкмо защото зависи от моята воля, отговарям на ваша милост: не!
Тук панна Александра смръщи вежди.
— Ваша милост пане! Не отричам, че ти дължа много. Искай каквото щеш, готова съм да ти дам всичко освен ръката си.