Пан Анджей се смая и ококори очи.
— Тях? Настойници на ваша милост ги направил дядо ти? Цялата лауданска шляхта?
— Да. Ти, ваша милост, не се мръщи, понеже волята на покойника е свещена. Учудва ме, че пратениците не са казали това на ваша милост.
— Тогава щях да ги… Но това е невъзможно! Ами че тук има двайсетина села, населени с шляхтичи… Нима всички те се събират на сеймик за ваша милост? Нима и за мене ще се събират и обсъждат дали постъпвам по тяхната воля, или не?… О, не се шегувай, ваша милост, че кръвта ми почва да кипи!
— Пане Анджей, аз не се шегувам… свещена и чиста истина говоря. Те няма да се събират и обсъждат работите на ваша милост, но ако им бъдеш баща по примера на дядко, ако не ги отблъснеш, ако не се покажеш надменен, тогава ще спечелиш не само тяхното, но и моето сърце. И заедно с тях ще ти благодаря, ваша милост, през целия си живот… през целия си живот, пане Анджей…
Гласът й звучеше като гальовна молба, но той не разбръчкваше вежди и беше мрачен. Наистина не избухна в гняв, при все че навремени по лицето му сякаш прелитаха светкавици, но отвърна надменно и гордо:
— Това не съм очаквал! Почитам волята на покойника и мисля, че пан подкоможи е могъл да направи тия дребосъци настойници на ваша милост до моето идване, но щом веднъж кракът ми е стъпил тук, никой друг не ще бъде настойник освен мене. Не само тия дребосъци, но и самите биржански Радживиловци нямат работа тук за някакво настойничество!
Панна Александра стана сериозна и след кратко мълчание отговори:
— Лошо правиш, ваша милост, че се поддаваш на гордостта си. Или трябва да приемеш всички условия на покойния ми дядо, или да отхвърлиш всичките — друг изход не виждам. Лауданците няма нито да досаждат, нито да се натрапват, защото те са хора с чувство за собствено достойнство и спокойни. Не мисли, ваша милост, че ще ти дотегнат. Ако тук се появят някакви недоразумения, тогава биха могли да кажат някоя дума, но аз мисля, че всичко ще върви в мир и съгласие, а тогава това ще бъде такова настойничество, като че ли изобщо го няма…
Той помълча още малко, после махна с ръка и каза:
— Вярно е, че сватбата ще сложи край на всичко това. Няма за какво да се разправяме, нека само да си седят спокойно и да не се месят в моите работи, защото, кълна се в Бога, не ще позволя да си тикат гагата, дето не трябва. Но да ги оставим тях! Съгласи се, ваша милост, сватбата да стане скоро, така ще бъде най-добре!
— Не е редно да говорим за това сега, през време на траура.
— О! А дълго ли ще трябва да чакам?
— Сам дядко е писал да не бъде повече от половин година.
— Като треска ще изсъхна през това време. Но да не се сърдим вече. Ти, ваша милост, вече започна да ме гледаш така строго, като че ли съм в нещо виновен. Не, царице ти моя златна! Какво съм виновен аз, че ми е такава природата: когато се разсърдя на някого, готов съм да го разкъсам, а когато ми мине — тогава бих го зашил.
— Страшно е да се живее с такъв човек — отвърна Оленка вече по-весело.
— Е, за твое здраве, ваша милост! Виното е много хубаво, а у мене сабята и виното са най-важното нещо. Какво страшно има в това да живее човек с мене! Ти ще ме впримчиш, ваша милост, с очите си и ще ме направиш роб, мене, който не искаше да търпи никого над себе си. Ето и сега! Предпочитах с хоронгвичката си сам да ходя да се бия, отколкото да се кланям на пановете хетмани… Царице ти моя златна! Ако не ти хареса нещо в мене, прости ми, защото на маниери съм се учил при топовете, не в дамските стаи на дворците — всред войнишката гълчава, не при лютнята. Там, у нас, е неспокойно, сабята не можеш да изпуснеш от ръка. Затова там, макар на някого да тежи присъдата и да го търсят заради нея — той пет пари не дава! Хората го уважават, стига да има кавалерска фантазия. Exemplim20: моите другари, които другаде отдавна биха лежали в тъмница… иначе достойни кавалери! Дори жените у нас ходят с ботуши и саби и ръководят партии, като например пани Кокошинска, стринка на моя поручик, която загина геройски, а племенникът й си отмъщаваше за нея под моя команда; при все че не я обичаше, докато беше жива. За нас ли е да се учим на дворцови маниери, дори ако сме от най-богатите фамилии? Но това разбираме: война — тогава на бой, сеймик — тогава викай, колкото ти глас държи, а не ти ли стига езикът — грабвай сабята! Ето, това е! Такъв ме видя покойният подкоможи и такъв ме избра за ваша милост!
— Аз винаги съм изпълнявала с готовност волята на дядко — отвърна девойката и наведе очи.
— Дай ми да ти целуна още веднъж ръчичките, мое сладко момиче! Кълна се в Бога страшно ми хареса, ваша милост. Така ме е разкиснало чувството, че не знам как ще стигна до Любич, който още не съм виждал.