— Ако не бях свикнал с това — каза примасът, — че от устата на милостивата ни кралица излизат само мъдрости, аз бих се чудил на проницателността на тия думи, достойни за най-опитния държавник…
— „…curasque gerens, animosque viriles…“14 — прекъсна го тихо свещеник Виджга.
Насърчена от тия думи, кралицата стана от стола и заговори така:
— Мене не ми е думата тук за биржанските Радживилови, защото те като еретици лесно послушаха нашепванията на неприятеля на човешкия род; нито за писмото на княз Богуслав, който може би иска да си урежда лични работици… Но най-много ме боли зарад отчаяните думи на краля, мой господар и съпруг, против тоя народ. Защото кой ще го пощади, ако го заклеймява собственият му крал? А все пак, като се огледам по света, напразно питам къде има друг такъв народ, всред който възхвалата на Бога да продължава по стародревен искрен начин и да се засилва все повече… Напразно търся къде има друг народ, в който да цари такава истинска правота; къде има държава, в която никой никога да не е чувал за такива адски богохулства, изтънчени престъпления и никога непримирими омрази, с каквито са пълни чуждите летописи… Нека ми покажат хората, които познават историята на света, друго кралство, където всички крале са умирали от собствената си спокойна смърт. Тук няма ножове и отрова, няма протектори както при англичаните… Вярно е, господарю мой, че тоя народ се провини тежко, че сгреши поради разюзданост и лекомислие… Но кой народ не е грешил никога и къде има друг, който да съзнае толкова бързо вината си, да се разкае и да започне да се поправя? Ето, те вече се опомниха, вече идат при твоето величие, като се бият в гърдите… Вече са готови да пролеят кръвта си за тебе, да дадат живота си, да пожертват богатствата си… И нима ти ще ги отблъснеш? Нима не ще простиш на тия, които съжаляват, не ще ли повярваш на поправилите се и разкаяните?… Не ще ли възвърнеш бащинската обич към децата, които са сгрешили?… Повярвай ми, господарю, защото те вече тъгуват за своята ягелонска15 кръв и за твоето бащинско управление… Иди между тях… Аз — аз, жената, не се страхувам от измяна, защото виждам обичта, защото виждам съжалението за греховете, виждам и възстановяването на това кралство, на което ти беше призован след баща си и брат си. Струва ми се, че е невъзможно Бог да погуби тая толкова голяма Жечпосполита, в която гори светлината на истинската вяра. За кратко време Божията справедливост замахна с пръчката си, за да накаже, а не да погуби децата си, и след малко да ги прегърне и утеши с бащинската доброта на небесния Господ. Но ти не ги отхвърляй, кралю, и не се страхувай да се довериш на синовното доброжелателство, защото само така ще може злото да се промени в добро, грижата в надежда, поражението в триумф.
След тия думи кралицата седна още с огън в зениците и развълнувана гръд; всички я гледаха с възхищение, а канцлерът й свещеник Виджга заговори с плътен глас:
Но никой не го слушаше, защото героичното въодушевление на кралицата се отрази върху всички сърца. Сам кралят скочи с румени петна на пожълтялото си лице и викна:
— Не съм загубил още кралството си, щом имам такава кралица!… Нека бъде нейната воля, защото тя говори с пророческо вдъхновение. Колкото по-скоро тръгна и се намеря inter regna17, толкова по-добре!…
След тия му думи примасът се обади с наблягане:
— Не искам да възразявам срещу волята на ваши милостиви величества, нито да ви отклонявам от решението, в което има риск, но може да бъде и спасение. Все пак смятам за разумно да се съберем още веднъж в Ополе, където се намират повечето от сенаторите, и там да изслушаме мнението на събраните, които биха могли още по-добре и нашироко да изяснят и обсъдят тая работа.
— Тогава към Ополе! — викна кралят. — А след това на път… и каквото Бог даде!
— Бог ще даде щастливо завръщане и победа! — каза кралицата.
— Амин! — каза примасът.
Пета глава
Пан Анджей се мяташе като ранена дива котка в своята странноприемница. Пъкленото отмъщение на Богуслав Радживил го бе довело почти до лудост. Не стига, че тоя княз се беше изтръгнал от ръцете му, че беше избил хората му, него самия едва не лиши от живот, но на всичко отгоре го бе покрил с такъв позор, под какъвто не беше стенал не само никой от неговия род, но и никой поляк откак свят светува.
Затова имаше моменти, когато Кмичиц искаше да се откаже от всичко: от славата, която се откриваше пред него, от службата при краля и да полети, за да си отмъсти на тоя магнат, когото би искал да изяде с парцалите.
16
Няма нищо постоянно на света, мъката и насладата се сменят едно след друго. Един кратък миг обръща всичко наопаки (лат.). — Бел.прев.