Но, от друга страна, въпреки цялата си ярост и буря в главата той разбираше, че докато князът е жив, не ще избегне отмъщението, а най-добрият начин, единственият път, за да го опровергае и да докаже цялата отвратителност на обвинението, е именно службата при краля, понеже чрез нея би могъл да покаже пред целия свят, че не само не е възнамерявал да вдигне ръка срещу свещената особа, но че всред цялата шляхта в Кралството и Литва кралят не би могъл да намери по-верен слуга от Кмичиц.
Въпреки това той скърцаше със зъби, кипеше като врелец, късаше си дрехите и дълго, дълго не можеше да се успокои. Наслаждаваше се от мисълта за отмъщение. Отново виждаше княза в ръцете си; заклеваше се в паметта на баща си, че трябва да го пипне, макар за това да го чакат изтезания и смърт. И макар че княз Богуслав беше могъщ господар, когото мъчно можеше да засегне не само отмъщението на простия шляхтич, но и на краля, все пак, ако той познаваше по-добре тази невъздържана душа, не би спал спокойно и много пъти би затреперал пред неговите закани.
А пък пан Анджей още не знаеше, че князът не само го беше покрил с позор и не само го бе лишил от слава.
От друга страна, кралят, който веднага безкрайно обикна младия юнак, още същия ден го повика чрез пан Луговски, а на следния ден му поръча да го придружи до Ополе, където на общо събрание на сенаторите щеше да се обсъжда въпросът за завръщането на краля в отечеството. Имаше какво да се обсъжда: коронният маршал беше изпратил второ писмо, с което съобщаваше, че всичко в страната е готово за всеобща война, и настояваше за бързо завръщане. Освен това се беше пръснала вест за някакъв съюз на шляхтата и войската за защита на краля и отечеството, за който наистина отдавна се мислеше в страната, но както се разбра после, бе създаден малко по-късно под името титовецка конфедерация.
Засега обаче всички умове бяха необикновено заети от тия вести и веднага след тържествената литургия отидоха на тайно съвещание, на което бе допуснат и Кмичиц по нареждане на краля и като човек, който носеше новини от Ченстохова.
И така, започнаха да обсъждат дали завръщането трябва да стане веднага или е по-добре да се отложи до момента, когато войската напусне шведа не само на думи, но и на дело.
Ян Казимеж сложи край на тия обсъждания, като каза:
— Ваши достойнства, нека не се съвещаваме дали да се завърнем в отечеството или е по-добре това да отложим още, защото по това аз вече се съвещавах с Бога и пресветата Дева… Затова заявявам на ваши достойнства, че каквото и да ни се случи, ние неотложно тръгваме тия дни… А вие, ваши достойнства, напрегнете умовете си и не скъпете съвети как да осъществим най-безопасно и най-добре това ни завръщане.
Мненията бяха най-различни. Едни казваха, че не бива да се вярва много на коронния маршал, който вече бе проявил веднъж колебание и неподчинение, като отнесе короната в Любовля, вместо да изпълни кралската заповед, и я предаде на съхранение у германския император. „Тоя пан (казваха) е много тщеславен и амбициозен, а когато кралската особа се намери в неговия замък, кой знае какво ще предприеме, какво ще поиска за своите услуги и дали не ще пожелае да грабне цялата власт в ръцете си, за да бъде над всички и да е протектор не само над цялата страна, но и над величеството.“
Затова те съветваха краля да изчака оттеглянето на шведите от Ченстохова и да отиде там, защото оттам се е изляла милостта и възраждането върху страната. Но други изразяваха по-различно мнение.
— Шведите още са пред Ченстохова и при все че по Божия милост не ще превземат тая крепост, свободни пътища няма. Всички околности там са в шведски ръце. Неприятелят се намира в Кшепице, във Велун, в Краков, край границата също има значителни сили. А в планините, на унгарската граница, където се намира Любовля, няма други войски освен войските на маршала и досега шведите не са отивали натам, понеже нямат за това достатъчно хора или смелост. При това от Любовля е по-близо до Рус, която не е заета от неприятеля, до Лвов, който не е престанал да бъде верен на краля, и до татарите, които според съобщенията идват в помощ на краля и там именно чакат кралското решение.
— Qoud attinet18 пан маршала (казваше краковският епископ), амбицията му вече ще бъде задоволена с това, че пръв ще посрещне краля в своето Списко староство и пръв ще го обгради с грижите си. Властта ще си остане в ръцете на краля, а маршалът ще се задоволи от самата надежда, че ще окаже толкова големи услуги; а ако пожелае да надвиши всички със своята вярност, независимо дали тази вярност ще се дължи на неговата амбиция или на обичта към владетеля и отечеството, негово величество и в единия, и в другия случай ще има значителна полза.