Това мнение на благородния и опитен епископ се стори най-основателно; затова решиха, че кралят ще тръгне през планините за Любовля, а оттам за Лвов или закъдето наложат обстоятелствата.
Съвещаваха се също така и за деня на тръгването, но ленчицкият воевода, който току-що се беше завърнал от императора, при когото бе пратен за помощ, забеляза, че е по-добре да не се определя точна дата и решението за това да се остави лично на краля, за да не се разпространи новината и неприятелят да бъде предупреден. Реши се само, че кралят ще тръгне с триста души избрани драгуни под командването на пан Тизенхауз, който, макар и млад, имаше вече реномето на голям воин.
Но не по-малко важна беше втората част от съвещанието, на която по всеобщо съгласие се реши, че след като кралят се върне в страната, цялата власт и ръководенето на войната ще мине в негови ръце и шляхтата, войската и хетманите ще го слушат за всичко. Говори се също така за бъдещето и се привеждаха причините на тия внезапни бедствия, които за толкова кратко време бяха залели като поток цялата страна. И самият примас не сочеше друга причина за това освен безредието, липсата на послушание и крайното незачитане на кралската власт и величие.
Слушаха го всред дълбоко мълчание, защото всеки разбираше, че тук става дума за съдбата на Жечпосполита и за големи, небивали досега в нея промени, които биха могли да възстановят някогашната и мощ и които отдавна се желаеха преди всичко от мъдрата и обикнала второто си отечество кралица.
И така от устата на достойния княз на църквата се изливаха слова като мълнии, а душите на слушателите се отваряха за истината, както цветята се отварят за слънцето.
— Аз не възразявам срещу стародавните свободи — говореше примасът, — но срещу оная слободия, която погубва отечеството със собствените ни ръце… Наистина забрави се вече в тая страна разликата между свобода и слободия и ето, както прекалената наслада завършва със страдания, така разюзданата свобода завърши с робство. До какво умопобъркване стигнахте вие, граждани на тая великолепна Жечпосполита, та само тоя между вас минава за защитник на свободата, който вдига шум, разтурва сеймове и се противопоставя на величеството не тогава, когато е необходимо, а тогава, когато това величество мисли за спасението на отечеството. В нашата съкровищница се вижда дъното на ковчега, неплатеният войник търси при неприятеля заплата; сеймовете, едничката опора на тая Жечпосполита, се разотиват, без да свършат нищо, защото един размирник, един лош гражданин може да пресече съвещанията за свой личен интерес. Каква е тая свобода, която дава възможност на един да пречи на всички?… Нима такава свобода за едного не е робство за всички? И докъде стигнахте при използването, какви вкусни плодове даде тя?… Ето, един слаб неприятел, на когото нашите деди са нанасяли толкова великолепни победи, сега „sicut fulgur exit ab occidente et paret usque ad orientem“19. Никой не му се възпротиви, предатели еретици му помогнаха и той превзе всичко, преследва вярата, безчести черквите, а когато предявявате пред него вашите права за свободи, той ви показва меча си!… Ето докъде я докараха вашите сеймики, вашето вето, вашата слободия, вашето противопоставяне на всяка крачка на величеството!… Краля, естествения защитник на отечеството, направихте най-напред безсилен, а после започнахте да се оплаквате, че не ви бранел!… Не искахте своето управление, а сега ви управлява неприятелят… И кой, питам аз, може да ни спаси от това падение, кой може да възвърне някогашния блясък на Жечпосполита, ако не тоя, който веднъж вече жертва здраве и удобства, когато страната беше разкъсвана от нещастната вътрешна война с казаците; който излагаше на такава опасност свещената си личност, на каквато никой монарх в наше време не се е подлагал; който при Зборов, при Берестечко и при Жванец се биеше като прост войник и понасяше лишения и несгоди, неприсъщи за кралското му достойнство… На него трябва да се поверим сега, в негови ръце по примера на древните римляни ще трябва да възложим диктатура, а ние самите да се съвещаваме как в бъдеще да спасим отечеството от вътрешния неприятел, от развалата, слободията, безредието и недисциплинираността и как да възстановим необходимия авторитет на правителството и величеството!…
Така говореше примасът, а бедите и опитът от последно време дотолкова бяха преродили слушателите, та никой не протестираше, понеже всички виждаха ясно, че или кралската власт трябва да бъде засилена, или Жечпосполита ще загине неизбежно. И започнаха да се правят различни предложения как ще може най-добре да се осъществят съветите на примаса, а кралицата и кралят ги слушаха жадно и с радост, особено кралицата, която отдавна работеше усилено за въвеждането на ред в Жечпосполита.