— Ти разказваш изключително важни неща — каза кралят. — Поне веднъж да знаем от очевидец, който pars magna fuit25, какво е ставало там…
— Наистина, че pars magna fui — отговори Кмичиц. — С готовност тръгнах с писмата, понеже вече не можех да се сдържам на място. В Пилвишки попаднах на княз Богуслав. Дано ми го даде Бог в ръцете, а за това аз ще положа всички усилия, та да му отмъстя за тая клевета! Не само че не му предложих нищо, милостиви господарю, не само че това е подла лъжа, но там именно се промених, като видях цялото безчестие на тия еретици.
— Разправяй бързо как беше, защото тук ни представяха работите така, като че ли княз Богуслав по принуда бил заедно с братовчеда си.
— Той ли? Милостиви господарю? Той е по-лош от Януш! Ами в чия глава се е измътила най-напред измяната? Нима не той пръв е съблазнил княза хетман, като му е посочил короната? Бог ще реши това на своя съд. Оня поне симулираше и се прикриваше с bono publico26, а Богуслав, понеже ме взе за архинегодник, ми разкри цялата си душа. Страшно е да се повтаря това, което ми каза той… „Вашата Жечпосполита (казва) трябва да отиде по дяволите, но тя е един вид червено сукно, а ние не само че няма да помогнем за спасението й, но ще дърпаме, за да остане по-голяма част от сукното в нашите ръце… Литва (казва) трябва да остане за нас, а след братовчеда Януш аз ще сложа шапката на велик княз, като се оженя за дъщеря му.“
Кралят заслони очи.
— Господи, света Богородице! — каза той. — Радживилови, Раджейовски, Опалински… Как можеше да не се случи това, което стана!… Корона им трябвала, та дори като разкъсат това, което е съединил Бог…
— И аз изтръпнах, милостиви господарю! Вода изливах върху главата си, за да не полудея. Но душата ми за един миг се промени в мене, сякаш я беше треснал гръм. Сам се уплаших от собствените си дела. Не знаех какво да правя… Дали Богуслав или себе си да намушкам с нож?… Ревах като див звяр, че бях вкаран в такава клопка!… Не служба при Радживил желаех вече, а отмъщение… Внезапно Бог ме вдъхнови: отидох с няколко души в квартирата на княз Богуслав, изведох го извън града, отвлякох го и исках да го откарам при конфедератите, та с цената на неговата глава да мога да постъпя на служба при тях и при ваше кралско величество.
— Всичко ти прощавам! — викна кралят. — Защото те са те заблудили, но ти си им платил! Само Кмичиц можеше да се реши на такова нещо, никой друг. Затова ти прощавам всичко и от сърце те помилвам, но разказвай по-живо, че горя от любопитство: оня измъкна ли се?
— При първото ни спиране издърпа пистолета от пояса ми… и стреля в лицето ми. Ето! Тоя белег… Сам изби хората ми и избяга… Той е знаменит рицар… мъчно може да му се откаже това; но ние ще се срещнем пак, дори ако това ще бъде последният ми час!…
Кмичиц започна да дърпа завивката, с която беше покрит, но кралят го прекъсна бързо:
— И за да ти отмъсти ли е измислил това писмо срещу тебе?
— За да ми отмъсти, е изпратил това писмо… В гората раната ми зарасна, но душата ми все повече ме болеше… Аз вече не можех да отида при Володиовски, при конфедератите, защото лауданците биха ме набучили на сабите си… Все пак, понеже знаех, че князът хетман ще тръгне срещу тях, предупредих ги да се държат заедно. И това беше първата ми добра постъпка, защото иначе Радживил щеше да ги унищожи, а сега те го притиснаха и, както чувам, го държат в обсада. Дано им помага Бог, а на него да изпрати наказание, амин.
— Може би това вече е станало, а ако ли не, сигурно ще стане — каза кралят. — И какво прави ти по-нататък?
— Понеже не можех да отида при конфедератите, реших да служа при ваше кралско величество, като стигна до вашата особа и там да изкупя с верността си своята вина. Но как можех да дойда? Кой би приел Кмичиц? Кой би му повярвал? Кой не би го нарекъл изменник? Затова взех името Бабинич, прекосих цяла Жечпосполита и стигнах до Ченстохова. Нека игуменът Кордецки да свидетелства дали имам някакви заслуги там. Денем и нощем мислех само как да изкупя сторените на отечеството пакости, кръвта си да пролея за него, да възвърна славата си и честното име. Останалото вече знаеш, милостиви господарю, понеже си му бил свидетел. А ако доброто ти бащино сърце те скланя към това, ако новата ми служба е натежала над старите грехове или поне се е изравнила с тях, приеми ме, господарю, при твоята милост и сърце, защото всички са ме изоставили, защото никой не ще ме утеши освен тебе… Само ти, господарю, виждаш моята скръб и сълзи!… Аз съм осъден на изгнание, аз съм предател, аз съм клетвопрестъпник, но въпреки това, господарю, обичам това отечество и твоето величие… и Бог вижда, че искам да служа на двама ви!