Тъй като никога не пиеше, когато шофираше, работеше или плаваше с други хора, с времето татко все по-рядко започна да прави всичко това. Нашите екскурзии извън залива станаха по-редки, а накрая дойде и последната. Последният път, когато излязохме в открито море.
Управлявах яхтата чрез насочване. „Там! — крещях аз. — Нека идем там!“ И изпъвах ръка към част от синевата, която не се различаваше по нищо от останалите сини, издигащи се и спадащи тъмни вълни. После дърпах въжетата, а огромното платно над нас се завърташе напряко на вятъра, издуваше се и въжетата проскърцваха, докато цялата огромна и мистериозна машина се накланяше настрани и ние потегляхме.
Океанът е огромен. Малък съд сред ширналия се свят. Татко обичаше да сме в открити води, когато вече не се вижда бряг. На трийсет километра в ясен ден. Понякога двайсет и пет или двайсет, или шестнайсет, в зависимост от времето. Той се взираше към хоризонта.
— Ето — казваше, а аз поглеждах и виждах, че е прав.
Нямаше бряг. Само океан. И нямаше смисъл да навлизаме по-навътре. Защото навътре беше все същото. Единствено океан. А корабът се издигаше и спускаше като дихание. Космически кораб в мрака, докато порехме вълните.
Задуха ли вятърът от изток, може да наближава буря. Да те хване неподготвен. Както животът може да те хване неподготвен.
Гледах безименното пристанище в далечината, докато автобусът от летището взимаше завоя. Надничах над рамото на Машината за точки, който дремеше, а черната му коса се беше притиснала в стъклото. Виждах платноходките и полюшващите се мачти. Магистралата изви отново, докато приближавахме града, и пое успоредно на водата. Издигаха се сгради. Аз побутнах Машината.
— Почти стигнахме хотела.
Но той не се събуди.
Гледах през прозореца малкия резен от океана. Никога не забравях, че водата е студена и дълбока, и онова, което обичаш най-много, може да те нарани.
Когато слязох от автобуса, вдишах дълбоко соления въздух. С Машината награбихме багажа си и застанахме пред заслонения с тента вход на хотела, където се провеждаше конференцията — разкошен „Рамада“ недалеч от плажа. Решихме да минем през фоайето, преди да се регистрираме.
Вече се беше събрала тълпа.
— Много гости — отбеляза Машината.
Прехвърлих сака си на другото рамо и отвърнах:
— Сега си спомням защо не исках да идвам.
Това пътуване беше задължително, декрет, спуснат от шефовете, които дори Джереми не смееше да разочарова. Бях отказал да помогна на Робинс и това беше алтернативата. По-малкото зло. Все пак се опъвах, докато не се намесиха по-големите шефове, и накрая се съгласих заради Джереми.
— Те искат да присъстват представители от „Хенсън“ — каза ми той. — За предпочитане известни изследователи, а точно сега вие сте такива, момчета. Сатвик вече е изпратен другаде.
Това „другаде“, разбира се, беше експериментът на Робинс.
Така че, когато денят дойде, аз си събрах багажа и се срещнах с Машината на летището.
Всъщност това беше последното място, на което исках да бъда. Три дни по-рано в лабораторията се получи първото заплашително писмо. Извикаха полиция.
Когато попитах какво пише в него, Джереми отговори:
— Не би искал да знаеш.
Накрая ми показа копие. Десет думи, написани с черен маркер. Достатъчно, за да ми напомнят, че светът е опасно място.
Мраморът отстъпи пред дебел килим, когато влязохме в централното фоайе, проправяйки си път през потока от тела, и аз бях връхлетян от звуковата вълна на стотици разговори. От много време не бях идвал на подобно събитие, но те не се забравят. Истинска тълпа от студенти и докторанти. Но не и доктори. Научните блогъри рамо до рамо с редактори.
В най-добрия случай тук можеш да откриеш бъдещи сътрудници. Новоизковани системи за разбиране на света. Спомних си за прочутата конференция от шейсет и първа, на която се срещнали Дирак[19] и Файнман. Просто двама мъже, седнали на една маса.
В най-лошия случай тези конференции можеха да се окажат котерийни и недостъпни за всеки, но все пак винаги имаха едно неизменно преимущество: бяха прекрасно извинение да се напиеш. Носех си налмефена и бях изпил две таблетки, преди да се кача на самолета.
Най-сетне стигнахме до рецепцията. Почакахме на опашката след група немскоговорещи учени, показахме личните си карти на служителя и получихме табелки с имената си и малки пластмасови ремъчета с найлонови торбички, пълни с литература за конференцията. Прегледахме набързо новите си провизии. Знаех, че някъде в малката брошурка ще има и кратко описание на нашия експеримент, наред с още няколко преценени като значителни проучвания. Някак си засега успявахме да се отървем от разговори за експеримента, но само защото се запънах сериозно. Все пак това не попречи на другите изследователи да го обсъждат. На табелката на Машината за точки бе изписано името му, а аз бързо обърнах моята към гърдите си.
19
Пол Ейдриън Морис Дирак e английски физик, Нобелов лауреат за физика през 1933 г., смятан за един от основателите на квантовата механика. — Б. пр.