И като че ли вярваше в това.
Аз лично не бях толкова сигурен.
И други изследователи се отбиваха да видят базовите матрични кристали на работната му маса, сякаш бяха някакво самоорганизиращо се дигитално изкуство. Думата „елегантен“ се чуваше отново и отново — най-високата похвала от онези, за които математиката беше майчин език. Сатвик седеше приведен над работата си с часове, в пълна концентрация. И това бе важен аспект от всичко. Способността му да се концентрира. Просто да седи там и да работи.
— Аз съм прост селянин — обичаше да казва, когато някой хвалеше изследването му. — Обичам да предизвиквам пръстта.
Сатвик разполагаше с безкраен набор от подобни изрази. Когато се отпускаше, си позволяваше да говори на развален английски. Понякога, след като бях прекарал сутринта с него, възприемах модела на речта му и му отговарях на същия развален английски — едно опростено наречие, което започвах да уважавам заради голямата му ефективност и способност да изразява нюанси.
— Вчера ходих на зъболекар — каза ми Сатвик. — Тя казва, че имам хубави зъби. Аз й казвам: „На четирийсет и две съм, а за първи път ходя на зъболекар“. А тя не може да повярва.
— Никога не си ходил на зъболекар? — попитах го аз.
— Не, никога.
— Как е възможно?
— Докато учех на село, не знаех, че има специален доктор за зъби. След това не съм ходил, защото нямах нужда. Зъболекарката казва, че имам добри зъби, няма кариеси, но имам петна на кътниците отляво, където дъвча тютюн.
— Дъвчеш…
Опитах да си го представя как плюе храчка като баскетболист, но не ми се получи.
— Срам ме е. Никой от братята ми не дъвче тютюн. От цялото семейство — само аз. Започнах преди години, на село. Сега опитвам да спра. — Сатвик разпери безпомощно ръце. — Но не мога. Казах на жена ми, че съм спрял преди два месеца, но пак почнах и тя не знае. — Очите му станаха тъжни. — Аз съм лош човек.
Сатвик сбърчи чело.
— Ти се смееш. Защо се смееш?
„Хенсън“ беше истински гравитационен кладенец в бранша на технологиите — непрестанно се разширяваха, все купуваха други лаборатории, купуваха оборудване, поглъщаха конкуренти.
Лабораториите „Хенсън“ наемаха само най-добрите, без значение от националността и произхода им. Това беше място, където влизаш в кухненския бокс и виждаш нигериец да говори на немски с иранец. А говори на немски, защото и двамата го владеят по-добре от английския, другия им общ език. „Хенсън“ бяха винаги гладни за таланти.
Бостънската лаборатория беше само една от многото лаборатории на „Хенсън“, но разполагахме с най-големите складови площи, което означаваше, че значителна част от излишното лабораторно оборудване накрая се озоваваше при нас. Ние отваряхме сандъците. Ние преглеждахме провизиите. Ако се нуждаехме от нещо за изследванията си, подписвахме се за него и то ставаше наше. Това бе антитеза на корпоративната бюрокрация, където канцеларщината владееше всичко.
Повечето сутрини прекарвах със Сатвик. Стояхме рамо до рамо пред лабораторната му маса, говорехме и се занимавахме c нещо. Аз му помагах с неговите базови матрични кристали. Той ми разказваше за дъщеря си. А по обед играех баскетбол.
Понякога след баскетбола, за разнообразие, се отбивах в лабораторията на Машината за точки в Северната сграда, за да видя как я кара. Той работеше с живи организми и търсеше химически алтернативи, които няма да причинят родилни дефекти при земноводните. Тестваше водни проби за кадмий, живак и арсен.
Машината за точки беше нещо като шаман. Той изучаваше моделите на генна експресия при земноводните и разчиташе бъдещето им в деформациите. Точно изследване, каквото би се харесало на мама — равни части тревога и конспирация.
— Ако не се направи нещо — каза той, — земноводните ще изчезнат. — Имаше аквариуми, пълни със саламандри и жаби — жаби с твърде много крака, с опашки и без ръце. Чудовища. Те скачаха, плуваха или се влачеха насам-натам, чернобилски кошмари в дълги стъклени контейнери.
До неговата лаборатория се намираше кабинетът на жена на име Джой. Също като мен, и тя бе нова тук, но не беше ясно кога точно е започнала. Другите сякаш знаеха единствено малкото й име. Понякога Джой ни чуваше да говорим и се отбиваше, като плъзгаше деликатната си ръка по стената. Тя беше висока, красива и сляпа. Провеждаше някакво акустично изследване. Имаше дълга коса, високи скули и толкова ясни, сини и съвършени очи, че отначало не загрях.
— Няма нищо — каза тя на един изследовател, който се впусна в извинения. — Често ми се случва. — Тя не носеше тъмни очила и не използваше бял бастун. — Отлепени ретини. Бях на три. Не ми пречи.