Смръщи се.
— Мисля, че познавам част от учените. Или поне познавам хора, които работят в същите области.
— И кои са те?
— Те са предупреждения — каза той и ми подаде пак листа. — Двама от тях са мъртви.
— Кога е станало?
— През последните няколко години. Катастрофа. Друг скочи от една сграда. Явно е опасно изследването ти да влезе сред финалистите за наградата „Откритие“.
Той се извърна от мен и се наведе над перилата.
— Тук е много тихо нощем. Толкова е спокойно.
Загледа се в далечината.
— Ние не създадохме онзи диамант в сферата; ние го открихме. Точно така го усещам, сякаш винаги си е съществувал. Заровен в земята артефакт. Технологията е само лопатата, която го изкопа.
— Откога не си се прибирал у дома?
— От седмици. Тук имам всичко необходимо. Купища храна, електричество, вода и канализация.
Погледна към пушката си.
— И пушка.
— Говориш като човек под обсада.
Той се обърна към мен и очите му внезапно се фокусираха.
— Впечатлен съм от твоята статия. Експериментът е елегантен и прост. А и това, което се случи после. Онзи лекар.
— Робинс.
— Да, лоша работа. — Стюарт поклати глава и се изкикоти. — Каква ирония, нали? Този твой късмет! Тъкмо да откриеш душата и да се натъкнеш на бездушните.
— Няма никакво доказателство, че означава това.
— Доказателство? Нима мислиш, че хората се нуждаят от доказателство? Я погледни натам. Виждаш ли онзи паркинг пред църквата?
Да, виждах го. Църквата беше на две пресечки оттук. Бях я взел за спортен комплекс или нещо като малък стадион.
— Виждам какво става на този паркинг всяка неделя, а през последните няколко седмици той е по-претъпкан от всякога. Всички говорят за душата и за странните научни тестове. Твоят човек Робинс и онези клипове, които изтекоха в мрежата… Хората може и да не са съвсем сигурни какво е открил твоят експеримент, но те знаят, че е открил нещо. — Погледна към небето. — И все пак всичко е само шест кварка и шест лептона, нали? Цялата материя във Вселената. Дванайсет частици, които изграждат всичко. Шест кварка и шест лептона. — Наведе се над перилата. — Мислиш ли, че и в онзи кварц има кварки и лептони?
— Има изображение — казах аз.
Той пак махна с ръка.
— Всичко е изображение. Всичко. Това даже вече не се поставя под въпрос, нали? Математиката го доказа преди години. Колкото по-навътре проникваш, откриваш предимно празнота и че всъщност нищо не се докосва в нищо — съществува само илюзия за докосване, усещане за докосване. Наречи го кварки и лептони, ако искаш. Сега остана един-единствен въпрос — какво означава всичко това.
— И според теб какво означава?
— Проклет да съм, ако знам — засмя се той. — Моделът в кварца ни казва нещо, свети като послеобраз. Когато за първи път използвах сферата, онези несъвършенства в нея се проявиха, но когато я използвах отново, нямаше изкривяване на образа. Много мислих какво означава това.
— И стигна ли до заключения?
— Може да е само едно — каза той. — Мисля, че моделът в кварца е нещо като негатив.
— Фотографски негатив? На стаята?
— На реалността. — Той сви рамене. — Триизмерно времепространство. Някак всичко е кодирано в тази форма, чак до Планкова дължина[27]. Нали ти все искаше да се опитаме да обединим квантовата механика с относителността?
— И смяташ, че моделът прави това?
Той сви рамене.
— Реалността го прави. Просто не знаем как.
Мълчахме дълго и се взирахме в нощното небе.
— Е, ами сега? — попитах аз.
Той се обърна към мен.
— Вече няма инвеститори. Парите свършиха. Всичко свърши.
— Сигурно все можеш да направиш нещо.
— Не. Огледай се. Интелектуалната собственост струва нещо, но и тя ще бъде разпределена като всичко останало. Мислех си, че ще успея да намеря необходимия капитал, но ме отрязаха. Инвеститорите избягаха. Поне успях да го видя пръв и да ти го покажа. — Пак се изправи. — А ти защо си тръгна?
— Беше преди десет години.
— Но още не си ми казал защо. Избяга от работата. По-късно разбрах, че са те арестували, държал си се като луд.
Луд. Дума, която хвърляше сянката си още от детството ми.
— Напих се.
— Има ли общо с ръката на сестра ти?
Гледах лицето му в сумрака. Не виждах на него обвинение. Той просто беше объркан.
Отстъпих от перилата, вече се беше стъмнило съвсем и лампите на паркинга светнаха.
— Това беше в друг живот — казах аз. — Продължих напред.