— Вие мислите, че детерминистичната Вселена е парадокс, опитайте тогава да обясните Вселена, в която това махало някак знае как е подредена тя. Голямото възражение на Айнщайн[33], и все пак ето го, точно пред нас. — Тя посочи към махалото. — Истината е, че никой няма никаква представа как става.
— Брайтън говореше за вълни — казах аз. — Това намеква за някаква посока.
Тя кимна и тръгна към работната станция. Маса с графики.
— Да, вълни, но в каква среда? Лесно е да се говори за вълни, но когато погледнем материята, какво точно виждаме? Има причина физиците понякога, в мигове на откровение, да говорят за Вселената като за вид информация.
Тя взе една книга от купчината хартии. Беше голяма и тежка. Подхвърли ми я.
Аз я улових, видях в нея отметка и отворих отбелязаната страница.
Не беше, каквото очаквах.
— Ренесансово изкуство?
На страницата имаше изображение на архангел Гавраил, който надува своята тръба и всички ангели от небесата се бяха събрали в кръг около него, който продължаваше в далечината. Имаше нещо фрактално и красиво в обръча от крила — като скрита в модела мандала.
— Тръбата на Гавраил — каза тя. — Той ще я надуе в деня на Страшния съд, когато всички ще отговаряме за греховете си. — Обърна се да погледне пак в книгата. — Винаги съм харесвала тази картина. Тръбата и ангелите. Но има и още една.
Тя взе от масата книга с оръфани краища. Тази беше за математика. Викърс я сложи на масата пред мен и разлисти страниците.
— Това също е тръбата на Гавраил — каза тя. — Парадокс.
Приближих се и погледнах над рамото й. На страницата имаше графика на ƒ: х като функция на 1/х.
— Реципрочното на хикс, завъртане около собствената ос — каза Викърс. — Обект, който е по-голям отвътре, отколкото отвън.
— Математическо чудовище — казах аз, познавах добре тази фигура. — Графиката няма край. Тръбата на Гавраил е бездънна. Нарича се още Тръба на Торичели. Краен обем, но безкрайна повърхнина.
— Това е метафора за Вселената. Нещо, за което Еванджелиста Торичели никога не би се досетил, когато е описвал тази фигура през седемнайсети век.
— Защо да е метафора?
— Вселената не е сфера; тя е фуния. Макар че и това описание не е съвсем вярно, нали? Метафора за метафора, която не пасва съвсем.
Взирах се в нея. Сякаш слушах лекция за струнната теория. Дори не беше погрешно, а просто нечия идея как би могло да бъде.
— Просто думи — казах аз малко по-рязко от необходимото.
Това ми напомни за историите на мама — неща, които нямаха никаква пресечна точка с реалността.
— Думи — съгласи се Викърс. — И данни. Ето ви още една метафора, ако така искате. Чували ли сте за Вселената матрьошка?
— Руските кукли ли имате предвид? — Това беше космологична теория, която се пробутваше през последните десетилетия от някои от най-спекулативните мислители. — Идеята, че вселените може да са напъхани една в друга.
Тя кимна.
— Същият принцип като при Тръбата на Торичели. Краен обем, но безкрайна повърхнина — Тръбата на Гавраил в по-голям мащаб. Като нашата Вселена е само една от цяла каскада вселени, вместени една в друга. Но помислете за уникалната перспектива на човечеството.
— Например?
— Коя е човешката ниша във всичко това? Защо хората са различни? Заради нашата способност да наблюдаваме и да отразяваме онова, което наблюдаваме. Нашата способност да моделираме света около нас. Първо в картини и книги, а сега и чрез технологии, моделите стават все по-сложни.
Спомних си за пещерните рисунки, които Брайтън спомена.
— Това е импулс на нашата природа — продължи тя. — Първо виждаме, после отразяваме. Представете си картина на велосипед; после си представете велосипеда, изобразен като скулптура. Накрая си представете толкова съвършена скулптура, до най-малката подробност, че е напълно неразличима от онова, което отразява. Представете си, че можете да подкарате тази съвършена скулптура. Нима всъщност това не е пак велосипед? С напредъка на цивилизацията и с усъвършенстването на способността ни да възпроизвеждаме Вселената, кога достигаме онзи момент, в който моделът става онова, което отразява? Ами ако вътре в този безкрайно сложен модел се зароди цивилизация, която от своя страна ще породи собствен модел?
— Модел ли? — попитах. — За конструиране на реалност ли говорите?
— Всички реалности са конструирани по един или друг начин, нали? Или чрез нечий труд и воля, или се появяват като самовъзникващи от основните закони на една система. Ник Бостром, учен от Оксфорд, е пресметнал вероятността да се намираме в подобна възникнала в друга система.
33
Става дума за Парадокса на Айнщайн-Подолски-Розен, според който една физична теория трябва да е обективна (свойствата на наблюдаемите частици да съществуват независимо от това дали биват измервани) и локална (резултатът от измерване върху една частица да не влияе върху резултата от измерването на друга). И по-конкретно, в случая става дума за принципа на локалността, който утвърждава, че физическите процеси, протичащи на едно място, не могат да имат незабавен ефект върху елементи на реалността в друга локализация. — Б. пр.