— Не съм искала да те вкарам в неприятности! — извика Спенсър. — Защо ми е да го правя?
— Ти беше единственият човек на купона, когото не познавах добре, а и като че ли не се чувстваше комфортно от това, че пушех трева. — Харпър продължаваше да не я поглежда.
Наблизо кацна ято гълъби, които започнаха да се карат за парче пица. На Спенсър й се искаше да може да разкаже на Харпър за А., но ако го направеше, той щеше да сътвори ужасна бъркотия.
— Имам някои предишни преживявания, затова ме е страх да не ме хванат отново — призна тя с тих глас. — Но никога не бих те издала.
Най-после Харпър вдигна глава и срещна погледа на Спенсър.
— Какво се случи?
Спенсър вдигна рамене.
— С една приятелка се бяхме пристрастили към стимуланти по време на подготовката за изпитите миналото лято. Хванаха ни в притежание.
Харпър се ококори.
— Загази ли?
— Пуснаха ме с предупреждение. — Спенсър заби поглед в чантата си. Нямаше нужда да влиза в подробности за историята с Келси. — Направо откачих. Но се заклевам, че не съм те издавала. Моля те, дай ми още един шанс.
Харпър си отбеляза с разделителя докъде е стигнала и затвори книгата. После дълго време гледа Спенсър, сякаш се опитваше да прочете мислите й.
— Знаеш ли, наистина искам да те харесам, Спенсър — рече тя. — Ако искаш да ми се реваншираш, утре има официален обяд на „Айви“, на който можеш да дойдеш. Но има една уловка: трябва да си донесеш ястие.
Спенсър примигна.
— Трябва да сготвя нещо? Къде да намеря кухня?
— Сама трябва да го измислиш. — Харпър пъхна книгата в чантата си и се изправи. — Всеки трябва да донесе ястие. Това е потлък4.
— Добре — кимна Спенсър. — Ще измисля нещо.
Устните на Харпър бавно се разтегнаха в усмивка.
— Ще се видим утре в „Айви хаус“ точно в дванайсет на обяд. Чао! — Тя тръгна по тротоара, полюлявайки хълбоците си, чантата й отскачаше от дупето й. Спенсър озадачено пристъпи от крак на крак. Потлък? Наистина ли? Това й звучеше като нещо, което би организирала баба Хейстингс за Женската лига, на която някога беше председател. Дори терминът потлък й звучеше като нещо от петдесетте, сбиращо в себе си образите на пъстроцветни дрехи, салати с макарони и купички с желе.
Думата отново прокънтя в главата й. Потлък. Харпър й беше намигнала така, сякаш бе имала и нещо друго предвид. В ума й нещо прищрака и Спенсър се изсмя на глас. Харпър го беше казала буквално. Тя очакваше от нея да забърка марихуана5 в ястието. Това бе шансът на Спенсър да докаже, че не е доносничка.
Часовникът в кулата удари кръгъл час и гълъбите на тротоара се разлетяха на всички страни. Спенсър седна на пейката и се замисли.
Макар мисълта отново да си купува наркотици да не й харесваше, тя отчаяно искаше да си върне благоразположението на Харпър — и шансовете да бъде приета в „Айви“. Само че как да се сдобие с трева? Не познаваше никого тук, освен хората от купона, а те сигурно нямаше да поискат да й помогнат.
Внезапно я осени гениална мисъл. Рифър. Той живееше в Принстън, нали? Спенсър порови в чантата си, търсейки късчето хартия, което й беше дал на официалната вечеря. За щастие го беше пъхнала в страничното джобче. „Какво странно, дълго пътешествие“, пишеше на него.
„Как позна“, помисли си тя. После затаи дъх, сякаш се канеше да влезе в неприятно миришеща стая, и набра номера му с надеждата, че не прави огромна грешка.
— Знаех си, че ще се обадиш — каза Рифър, отваряйки вратата на голямата къща в колониален стил, която се намираше в квартала на няколко мили от университетския кампус. Той беше облечен в провиснала тениска на Боб Марли, торбести дънки с кръпка на лист марихуана на коляното и същите конопени кецове, с които бе дошъл на официалната вечеря. На главата му имаше една от онези ужасни, боядисани в ярки цветове ямайски шапки, които всеки наркоман като че ли обичаше да носи, но поне си беше обръснал катинарчето. Без брада изглеждаше милион пъти по-добре — не че беше сладък или нещо такова.
— Благодаря ти, че се съгласи да се видим — рече твърдо Спенсър, подръпвайки жилетката си.
— Mi casa es su casa6. — Когато я въвеждаше вътре, лигите му буквално течаха.