— Да, ще спя… — кротко като дете отговори Онодера. — Но ми е много топло. Цялото ми тяло гори… А ти коя си?
— Забрави ли? — тъжно се усмихна тя. — Аз съм твоята жена…
„Жена?“ — мислеше си Онодера. — Странно… Моя жена… Та тя загина… Под вулканичната пепел… Жена…
— Не можеш ли да заспиш?
— Разкажи ми нещичко… — помоли Онодера. — Може и приказка… Някога, отдавна заспивах само с приказки…
— Да ти разкажа… — загрижено поклати глава момичето. — Какво да ти разкажа?
— Каквото и да е, може и нещо тъжно…
— Не зная… — каза момичето, като приседна до него и се стараеше да не го докосва, понеже цялото му тяло беше бинтовано. — Моята баба се е родила на остров Хачиджи, островите Идзу… Тя се омъжила и дошла да живее в Токио… Та така родното ми място по майчина линия е остров Хачиджо. Баба ми беше голям майстор в тъкането. Чувал ли си за Хачиджонските платна? Тя избягала от бащиния си дом с един момък, но през цялото време тъгуваше по Хачиджо. Дори когато умря, погребаха праха й в Хачиджо. Когато бях малка, няколко пъти ходих на гроба й, но това не е интересно…
— Не, не, продължавай… — каза Онодера.
— На остров Хачиджо има една легенда. Приказката за „Танабу“ — страшна и тъжна история… В минали времена на Хачиджо станало земетресение, а след него — цунами. Загинали всички жители… Спасила се само една жена, Танаба. Тя се била вкопчила в едно весло, вълната я понесла към брега, право в една пещера. Това било много отдавна. По времето, когато кораби не са достигали до Хачиджо. Танаба трябвало да живее сама в пещерата на безлюдния остров… Но тази жена тогава била бременна. Тя все пълнеела и пълнеела… Скоро в силни мъки родила дете. А детето било момче… Танаба сама се оправила с раждането, накърмила детето и започнала да го гледа… Аз мисля, че животът й станал по-труден с това дете… Въпреки всичко тя го отгледала… Момчето израснало красив юноша. Една вечер Танаба повикала сина си и му разказала как са загинали всички хора от острова и че се спасила само тя с дете в утробата си. След това казала: „Ние с теб трябва да направим така, че на острова да заживеят хора. Ти ще ми подариш дете, а аз ще ти родя сестра. После вие ще се ожените и ще си народите деца!…“ И наистина тя родила момиче… Синът й се оженил за сестра си и техните потомци се размножили. За тях казват, че са сегашните жители на острова…
Докато я слушаше, Онодера си представяше Танаба.
Остров Хачиджо… Островите Бонин… Студеното и мрачно морско дъно…
— Каква зловеща и страшна история, нали? Когато я чух за първи път, бях много малка и ми стана неприятно… И тъжно… Гробът на Танаба… Да, той беше на остров Хачиджо, край пътя… Беше една купчина камъни, покрити с мъх… Струва ми се, че нямаше никакъв надпис… Слънчевите лъчи галеха камъните… Няма нищо страшно да поседнеш до такъв гроб, дори е приятно… Но в душата… Дълбоко в нея е тъжно… Тъжно… И страшно…
Момичето въздъхна.
— Знаеш ли, още в детството си съм чула тази легенда и дълго време не се сещах за нея. А сега, след това… Изведнъж си я спомних. И до този момент мисля само за Танаба… Поразителна жена… А историята е тъжна, страшна, дори противна… Но сега Танаба отново ми дава сили. Та нали в моите жили тече от тази кръв. Дори всички да загинат и да остана сама, аз ще живея. Ще родя дете, безразлично от кого, и ще го отгледам. И ако това дете бъде момче, а моят мъж изчезне някъде, ще родя от момчето дете…
Онодера я слушаше в просъница. Момичето внимателно се спусна на пода, за да не го събуди. Но изведнъж Онодера отвори очи:
— Колко люлее!
— Да, боли ли те? — изплашено се огледа момичето. — Боли ли?
— Аха, ние сега пресичаме Курошио, на юг от нос Ношима. И затова люлее — промърмори Онодера. — Да, не след дълго са Хавайте, а след това Таити…
— Да — през сълзи каза момичето. — Потърпи, постарай се да заспиш…
За известно време Онодера притихна, но изведнъж много силно и ясно попита:
— Япония потъна ли вече?
— Не зная…
— Погледни в илюминатора. Би трябвало да се вижда.
Момичето отиде до прозореца.
— Вижда ли се Япония?
— Не…
— Нима вече е потънала съвсем? Дори и дим ли не се вижда?
— Нищо не се вижда…
Скоро Онодера се унесе, като дишаше мъчително.
Момичето — Масуко — с бинтованата си дясна китка си бършеше сълзите.
Влакът стремително се носеше на запад, по скованите от ранния студ простори на Сибир. Навън се стелеше глуха, беззвездна нощ.