Капитанът, млад човек с юношеско, закръглено лице, се отправи към Онодера.
— Голямо форсиране! Няма ли да ви попречи? — попита той. — За щастие ниският тропически циклон зави на изток, но височината на вълните се увеличава, което може би ще повлияе на регулирането.
— Не, всичко е наред — отговори Онодера. — Останаха ми само няколко пробни потопявания.
4
В ушите им свиреше яростен влажен вятър. Появиха се високи вълни. „Хокудо“ забиваше носа си в тях. Далече на югоизток се забелязваше натрупване на облаци — или може би това беше остров? Небето над главите им бе ослепително синьо. В неговата сърцевина слънцето бушуваше, кипеше и разпръскваше зной. И небето сякаш се стичаше като разтопено синьо стъкло. Всичко това, заедно с шума на вълните и непрекъснатия вой на турбините, намиращи се някъде в утробата на кораба, замайваше главата и приспиваше. Онодера сякаш потъна в странен сън.
Отдалечавайки се до тридесет и третия градус на юг, изследователите навлязоха в зоната на субтропика. Зад хоризонта, към който решително се беше устремил корабът, се намираха Марианските и Каролинските острови — островите на вечно лято под палещите лъчи на тропическото слънце. Екваторът… Пояс на зноя, който опасва земното кълбо. А още по-нататък на югоизток до самия нос Хорн на Американския континент, където Антарктида изпраща своите айсберги, се простираше безбрежната морска шир, разнообразена тук-там с някой остров. Вода, само вода… Най-големият в света океан с площ сто шестдесет и пет милиона квадратни километра и средна дълбочина четири хиляди и триста метра. Половината от Световния океан! Ако се разтегли по него цялата суша, ще останат двадесет милиона квадратни километра вода.
— Няма ли да си пийнете? — изведнъж се обади доцент Юкинага, който крепеше върху дланта си кутия с бира.
Като погледна за момент към въртящата се в кръг антена на кораба, Онодера постепенно излезе от унеса си. Вятърът отвя бялата лепкава пяна от хладната, запотена кутия.
— Как е Юуки? — попита Онодера, като отпи.
— В каютата е, лежи. Изглежда, не се чувствува добре — отговори доцентът.
— А водолазите спуснали ли са се?
— Не, изглежда, още не са. Най-напред ще изучат мястото на произшествието, а после ще се върнат на остров Тори.
— На Тори струва ми се има метеоролог. — Онодера пресуши на един дъх бирата и със замах хвърли кутията в стремително бягащите назад бяло-зелени вълни.
— Това не е ли Аогашима? — Юкинага посочи с ръка на изток, там, където над синевата се виждаха облаците — Като че ли е той. Бързо се движим. Ако не намалим темпото, до залез слънце ще бъдем на Тори.
— А това какво е? — Онодера посочи право напред. — Май че е кораб.
Над южния хоризонт към небето се издигаше тънък стълб от дим, а вятърът го отнасяше на североизток.
— Не е кораб — каза доцент Юкинага, присвивайки очи. — Вижда се само вулканичен дим в района на рифа Байонез.
— А на рифа Мьоджин?
— Не, Мьоджин е затихнал. А в района на рифа Смит за пръв път от половин век е имало леки трусове. Неотдавна задими още един риф. Така и остров може да се образува.
Онодера внезапно си спомни димните кълба над рифа Мьоджин, за които още като дете беше научил от вестниците. Това беше през 1952 година. Толкова отдавна! Неочаквано от притихналата океанска безбрежност бяха изригнали пламъци, дим и вулканична лава. Огънят горял, сякаш самото море горяло, а димът се отделял като фонтан от морската повърхност. Какво силно впечатление му бяха направили тогава тези снимки. И огромната експлозия, която вдигнала във въздуха наблюдателния кораб „Дайго Кайомару“. Екипажът от тридесет и един човека загинал.
— Същото се случило и с остров Тори през 1886 година — говореше доцент Юкинага, като излагаше на вятъра почервенялото си лице. — Било ужасно. Огромен взрив. Планината, точно в самия център на острова, изригнала. За миг потънали сто двадесет и пет души. Изменил се обликът на острова.
— Напоследък сякаш се засилва активността на вулканичния пояс Фуджи — промърмори под носа си Онодера.
— Във всеки случай не бива да се счита, че активността на вулканите съвсем не е свързана с измененията в геоформиращите процеси.
Известно време двамата мълчаливо гледаха морската повърхност. Корабът се движеше над вулканичния пояс Фуджи, който започва от централната част на Япония и се проточва право на юг, като преминава през най-дълбоката част на Тихия океан. Този огнен пояс се простира на повече от хиляда и шестстотин километра, като започва от върха на хребета Хида на централния планински масив Хоншю-Хакуба и Норикура, преминава през Акаиши, Фуджияма, Хаконе и Амаги, проточва се по островите Идзушито, по скалите Байонез и през остров Тори на юг, обхващайки островите Нампо, достига почти до Северния тропик. Малките острови — песъчинки в океана са с върхове на подводни вулкани, които се издигат до четири хиляди метра над морското дъно. Бреговете им се мият от юг на север от тъмносиньото топло течение Курошио. То донася от далечните южни морета риби, водорасли, птици, семена. Тук е източният край на северния ръкав на „Великата черна река на океана“, която започва от тропиците, завива на изток и се разклонява ветрилообразно, като мие със своите могъщи потоци Японския архипелаг откъм Тихия океан.