Островите — песъчинки, които на северозапад завършват с огнедишаща гирлянда, са върхове на огромна подводна планинска верига, която мнозина смятат за истинския западен бряг на Тихия океан. Тази планинска верига започва от североизточен Сибир, полуостров Камчатка, преминава през Курилските острови, северозападната и централната част на Хоншю, прави голяма извивка през островите Нампо, Марианските острови и остров Палау и описва огромна дъга, скрита под водата на хиляди метри дълбочина. Краят на подводната дъга достига до дъгата, която обхваща островите Ява и Суматра, и продължава до дъгата, образувана от островите Тонга, Кермадек и Нова Зеландия в южното полукълбо.
От двете страни на тази подводна верига структурата на морското дъно е различна. Любопитно е, че навсякъде по протежение на островната дъга, откъм страната на Тихия океан, се простира непрекъсната верига от различни по дълбочина морски падини — Курило-Камчатската, Японската, Идзу-Бонинската, Марианската, Западно — Меланезийската, Тонго-Кермадегската, а близо до континента са морската падина Рюкю, която се насочва към островната дъга Рюкю и Филипинската падина. По върховете на странната подводна верига се наблюдават най-удивителни неща. Тя се нарича Тихоокеански огнен пръстен или пръстен на вулканичната област в Тихия океан и достига точно до Япония.
— Странно нещо — промърмори разсеяно Онодера, като гледаше бързо бягащата черна вода.
— Какво? — наостри слух доцент Юкинага.
— Само като си помисля през колко различни места минава нашият курс.
— Да — кимна с глава Юкинага. — Аз също си мисля в момента за това.
— Също като в романа на Кунио Янагида „Шосе по морето“ — Онодера помогна на Юкинага да запали цигара. — Сякаш върху вулканичния пояс се простира скоростна магистрала. Според древните хроники именно по нея „дяволите“ — може би микронезийци, — подгонени от южния вятър и течението Курошио, са попаднали в Япония.
— Така ли? — каза Юкинага, като изпускаше с удоволствие дима, който беше всмукнал един-два пъти от цигарата. — Тихоокеанската подводна планинска верига може да се нарече Тихоокеанско шосе.
Двамата се засмяха.
— Нищо смешно няма — неочаквано се разнесе нисък глас. Скръстил ръце на гърди, неизвестно кога се бе появил професор Тадокоро. — Струва ми се, че хората, растенията и коралите си приличат. Ако се появи някаква издатина, те веднага се захващат за нея. Вероятно така, съвсем просто, е възникнал животът. Възможно е високомолекулната частица да се е закачила върху грапавина от молекулен порядък, да се е закрепила там и благодарение на това се е образувала сложната белтъчна молекула.
— Да, но преди всичко… — не довърши мисълта си доцент Юкинага, тъй като от дъното на кораба се разнесе тъп удар.
— Какво е това? — професор Тадокоро се загледа във водата. — Сблъскахме ли се с нещо?
— Едва ли е подводна скала — възкликна Юкинага. В този момент силна въздушна вълна ги блъсна безшумно в лицата и последва грохот, подобен на артилерийски залп.
От капитанския мостик се чу команда и по палубата затичаха много хора.
— Изригване! — извика от палубата Юуки.
Разнасяха се викове, всички сочеха водната ивица на североизток. Скалите Байонез, покрай които корабът току-що беше минал, изригваха на голяма височина сиво-кафяв дим. На границата между водата и дима играеха червени пламъци. Скалите наоколо побеляха от пепел.
— Гледайте, около рифа Мьоджин се издига пара — забеляза доцент Юкинага, като взе бинокъла от любезния професор. — Все пак до образуването на нов остров няма да се стигне.
— С цунами ли се сблъскахме? — попита Онодера.
— Може би, но не беше силно — отвърна професор Тадокоро. — Я вижте, стихията постепенно затихва.
Наистина, както каза професорът, пламъците отслабваха. Онодера погледна през бинокъла и забеляза, че между скалите още блестеше огън, но вече на по-редки, малки езичета. Корабът се наклони и Онодера почувствува, че „Хокудо“ увеличава скоростта си. Вълните достигаха палубата. Водните пръски силно го удряха по лицето. Корабът се разклати и завибрира. Палубите опустяха, газовите турбини започнаха да вият като вятър в подземна пещера.