Вратата се отвори. Влезе около петдесетгодишен мъж със силно загоряла, почти до черно, кожа. Ризата беше прилепнала плътно до мощното му тяло. Изпод късите ръкави напираха силни бицепси, под носа му, като неравна четка растяха мустаци. На възпалените му клепачи почти нямаше ресници, които сякаш бяха изгорели от слънцето. След вонящия на риба и масло мъж влязоха трима чернокожи мъже. Двама от тях бяха облечени в плътни ризи, подобни на каубойски, а третият — в полуизносена фланела. По гърдите на най-стария, с посивели коса и брада, синееше татуировка. Едрият мъж, като свали омаслената си фуражка, се поклони и нерешително застана до вратата. Тримата канакски рибари стояха неспокойно, усмихваха се и размахваха дългите си ръце.
— Господин Ямамото от траулера „Суйтен-мару“ е спасителят на канакските рибари. Той разбира малко канакски и ние го помолихме да ни помогне при разговора с канаките. Тези рибари, жители на остров Уракас, се оказаха жертви на катастрофата.
— Разкажете, моля ви, как стана всичко — помоли професор Тадокоро, като с жест предложи на влезлите да седнат. — Навярно не за първи път разказвате, но моля ви…
— Е-е… — навел очи, без да погледне предложения му стол, започна с пресипнал глас човекът, когото наричаха Ямамото. — Аз не мога да говоря канакски. Само най-елементарното… Но канаките говорят малко английски, а този дядо знае дори и малко японски.
— Зравейте! — поздрави по японски канакът с татуировката, като усмихнато кимна с глава и още повече набръчка и без това набръчканото си лице.
— Здравейте, здравейте! — отговори неочаквано приветливо професор Тадокоро и им предложи цигари. Когато всички със задоволство изпуснаха първите кълба дим, професор Тадокоро, сякаш очаквал това, каза на рибаря: — Моля ви, започнете!
— В този ден нашият траулер беше в морето, на североизток от кораловия остров Ятоме. Островът се намира на северозапад от Бонин. Занимавахме се с риболов — заговори рибарят. — По радиото чухме, че следобед ще се появи тропически циклон и налягането ще се понижи. Трябваше да побързаме. Изведнъж моторът се развали. Работеше, а не набирахме скорост. Не се очакваше толкова силен циклон, но, ако попаднехме под него, щяхме да загубим управление. Мислехме, че е по-добре да се укрием на някой остров. Но тъй като бяхме вече отнесени твърде далеч на север от остров Муко, решихме да отидем на остров Тори. Тогава щурманът се намеси: „На остров Тори не можем да се укрием така, както на новия остров, който се намира на североизток от Тори. Там има отвесна скала, която може да послужи за параван. Много подходящо място, за да се скрием от вятъра“. Имаше попътен вятър и течението ни помогна да се доберем до този остров. Вече се свечеряваше. Действително северната му страна се оказа много удобна, за да се укрием от вятъра, а и дъното беше подходящо за закотвяне. Огледахме се и видяхме входа на залива. Беше вече тъмно. Капитанът каза: „Да влезем тук и всичко ще бъде наред.“ Но щурманът се възпротиви: „Не!“. Той, макар и да знаеше за този остров, нито веднъж не беше влизал в залива. Побоя се да поведе кораба натам — в непознат залив. А при това и моторът боксуваше. Докато се препираха, стана тъмно като в рог. На небето — нито звездичка. Спуснаха се облаци. Решихме, че щурманът е прав. Няма да влезем в залива, ще почакаме тук, циклонът не е толкова страшен. Пуснахме котва на четири мили от острова. Всички заспахме. Само механикът остана да дежури.
— На каква дълбочина пуснахте котва? — попита доцент Юкинага.
— Струва ми се на петдесет метра. Посред нощ задуха вятър, но ние устояхме. Циклонът мина край нас и по радиото чухме, че се е насочил на изток. Решихме, че всичко е спокойно, и отидохме пак да спим. Но към три часа, вече на разсъмване, ми се стори, че нещо дръпна носа на кораба към дъното. Аз току-що се бях върнал в трюма от тоалетната. Затова веднага почувствувах това. Другите спяха и нищо не бяха забелязали. Капитанът извика отгоре: „Какво е това сътресение?“. Отговори му дежурният: „Няма нищо, всичко е наред“. И аз заспах. В четири часа отново се събудих, този път от вик. Дочух гласа на дежурния. Потривам очи и излизам на палубата, а там всички викат: „Беда, островът потъна!“. Сред облаците се появи чисто небе и над морето просветна. Огледах се наоколо. Какво чудо! Островът го нямаше. А нали беше близо до нас. Нашият траулер сам-самичък в пустото море. Някой каза: „Сигурно котвата се е скъсала“. А котвата си беше на мястото, но се люшкаше във водата. Отново се чу глас: „На мястото си е, само че през нощта, когато корабът леко потрепера, тя може би се е отделила от дъното и течението ни е отнесло.“ Но помощник-капитанът отбеляза, че за около един час течението не може да ни отнесе толкова далече. И той настояваше на своето. Докато ние спорехме, дежурният извика: „Човек зад борда!“, ние се огледахме — почти до самия кораб плуваха няколко души и викаха нещо. Взехме ги бързо на борда и ето ги тримата…