По същото време Белдин ми показа „пъзела“. Оттогава постоянно мисля за него. Според мен по някакъв странен начин той живееше свой собствен живот. Не зная как го направи Белдин — „пъзелът“ всъщност беше един чворест и безформен корен от нискорастящ храст, най-вероятно пирен — но всеки път, когато го взимах в ръце и се опитвах да го разгледам, той променяше формата си. Виждах ясно единия му край, но никога не можех да зърна и другия. Мисля, че „пъзелът“ ми помогна да оформя своята представа за света и за живота. Знаем къде е единият край — началото, но никога не можем да бъдем сигурни къде се намира другият. Освен това познание обаче „пъзелът“ ми осигури и безкрайни часове на забавление, което даваше възможност на чичо Белдин поне за кратко да си отдъхне.
Както обикновено изучавах „пъзела“, когато баща ми дойде в кулата на чичо Белдин, за да се сбогува. По това време двете с Белдаран сме били на около година и половина, а може би и по-малки. Той се наведе и целуна сестра ми. Аз отново изпитах тръпка на ревност, но продължавах втренчено да гледам „пъзела“ с надеждата, че той ще се махне. Баща ни обаче ме взе на ръце, откъсвайки ме от моите занимания. Опитах се да се изскубна, но той беше по-силният от двамата. Все пак аз бях още бебе, макар и да се чувствах много по-голяма.
— Престани! — заповяда ми той и тонът му показваше, че е раздразнен. — Сигурно това не те вълнува особено, Поул, но аз съм твой баща и ние сме свързани един с друг.
После направи нещо, което никога дотогава не беше правил — целуна ме. За един кратък като светкавица миг аз почувствах болката му и сърцето ми се размекна. „Не — дойде до мен мисълта на мама, — не още.“ Мисля, че по онова време тя му беше още много сърдита, а на мен беше съдено да съм съсъдът на гнева. Сега вече знам, че не съм била права. Вълците не си губят времето да се гневят. Тъгата и разкаянието на баща ми още не бяха отминали, а Учителя тепърва се канеше да му възлага много и важни задачи. Докато изкупеше онова, което смяташе за своя вина, той не би бил способен да ги изпълни. Заблудата около причините за поведението на майка ми ме накара да извърша нещо, което не биваше да правя. Аз замахнах с „пъзела“ към него.
— Храбра е, нали? — промърмори баща ми към чичо Белдин. После ме пусна на пода, тупна ме леко по дупето и ми каза да се позамисля над поведението си. Нямах намерение да му доставям удоволствие като го карам да си въобразява, че този „бой“ ме е накарал да променя отношението си към него. Затова се извърнах, все още държейки „пъзела“ като камшик и се втренчих в очите му.
„Бъди здрава, Поулгара — каза той с най-милия тон, който човек може да си представи. — А сега върви да си играеш.“
(Вероятно още не си дава сметка за това, но в онзи кратък миг аз почти го обичах. Почти, но не съвсем. Обичта дойде по-късно, а за това бяха нужни години.)
Той напусна Долината малко след като се беше завърнал от похода си за освобождаване на Сферата. Дълги години след това не го видях.
Втора глава
Нищо от онова, което се случва, не е толкова незначително, че да не повлияе върху хода на нещата. Появата на баща ни в нашия живот трудно би могла да бъде наречена маловажна. Тя промени най-вече Белдаран, а на мен това никак не ми се понрави. Допреди завръщането на баща ни от Малорея Белдаран ми беше изцяло предана. Неговото идване обърна всичко с главата надолу. Сега нейните мисли внезапно се раздвоиха. Често започна да си представя този просмукан с бира стар мошеник, а аз бях жестоко уязвена.
Още докато бяхме съвсем малки, Белдаран прояви манията си за спретнат вид и чистота. Моето безразличие към външността ми я разстройваше и объркваше.
— Не можеш ли поне да си срешиш косата, Поул? — настоя тя веднъж, използвайки близначеския език, на който общувахме още от люлката.
— Защо? Това е само губене на време.
— Изглеждаш ужасно.
— Кой го интересува това?
— Мене. Седни и аз ще те вчеша.
И така, аз седнах на стола и оставих сестра ми да се суети и да ме реши. Тя беше много сериозна, изцяло отдадена на заниманието си, а пръстите й, още по детски пухкави, сновяха напред-назад по моята глава. Усилията й бяха напразни, разбира се, защото ничия коса не може да се задържи задълго сресана. Но щом това я забавляваше, аз бях готова да се подчиня и да приема вниманието й. Трябва да призная, че този ритуал, който се повтаряше почти всяка вечер, ми доставяше удоволствие. Така тя със сигурност мислеше за мен, а не за нашия баща.