Рива и сестра ми трябваше да изтърпят монотонна проповед от духовника относно задълженията в брака. Аз случайно дочух, че всички права са отредени на младоженеца, а задълженията остават за булката.
След още три четвърти час забързаният говор на свещеника даде знак, че приближаваме към края. Признавам, беше смел човек. Всеки от мъжете в залата носеше меч, а отчето подложи на тежко изпитание търпението на паството си. Аз бях престанала да го слушам много преди края на церемонията, но гласът на мама ме предупреди строго: „Поулгара, вземи се в ръце!“
„Какво?“
„Не се вълнувай прекалено. Сега ще се случи нещо с теб. То има символичен характер, но е много важно за нас.“
Малко след това разбрах за какво говори. Почувствах да ме облива топлина и видях, че започвам да сияя със синя светлина също като Сферата. По-късно мама обясни, че тази светлина била благословията на Учителя за нещо, което съм щяла да извърша в далечно бъдеще.
„Слушай много внимателно, Поулгара — продължи гласът на майка ми. — Това е най-важното събитие в историята на Запада. Белдаран е център на човешкото внимание, но боговете гледат теб.“
„Мен? Че защо пък мен?“
„В мига, когато Рива и Белдаран бъдат обявени за мъж и жена, ти ще трябва да вземеш много важно решение. Боговете те избраха за изпълнител на тяхната воля, но ти ще решиш дали да го приемеш или не.“
„Какво да приемам, майко?“
„Задачата, Поулгара. Ще трябва да решиш точно тук и сега дали я приемаш или не.“
„Каква е тази задача?“
„Ако я приемеш, ще трябва да пазиш родовата линия, която ще тръгне от Рива и Белдаран.“
„Аз не съм войник, мамо.“
„Това не се и очаква от теб, Поулгара. За да изпълниш предназначението си не ти е нужен меч. Обмисли добре своето решение, дъще. Когато дойде време да избираш, ти веднага ще го разбереш. Приемеш ли задачата, трябва да й посветиш целия си живот.“
Точно тогава свещеникът стигна дългоочакваната кулминация на церемонията. В този миг дочух плясък на призрачни криле над главата си. Вдигнах очи. Мама, бяла като сняг, пърхаше в неподвижния въздух, а огромните й златисти очи ме гледаха в очакване. После размаха безшумно криле, отлетя в дъното на залата и кацна върху една от гредите. Когато свещеникът произнесе думите, които завинаги ме откъсваха от сестра ми, гласът на майка ми попита: „Приемаш ли, Поулгара?“
Тържествеността на момента изискваше и тържествен отговор. Подхванах роклята си от двете страни, повдигнах я леко и дълбоко се поклоних в знак на съгласие, точно когато Рива целуваше законната си съпруга.
„Сторено е! Сторено е!“ — прокънтя в ушите ми непознат глас, сякаш Съдбата ме призоваваше.
II част
Татко
Шеста глава
Така за първи път влязох в контакт с този, когото татко предпочита да нарича „приятеля на Гарион“. Тогава не успях добре да схвана смисъла на вика „Сторено е! Сторено е!“, който прокънтя толкова ликуващо в мен. Но така май беше по-добре, защото никой не е напълно подготвен за срещата си с Волята на Вселената. Ако се бях тръшнала примряла на пода, щях да разваля сватбата на сестра си.
След церемонията следваше банкет. Всички гости преминаха в огромната банкетна зала в дъното на коридора за началото на традиционния сватбен пир. Щом насядахме по пейките около огъващата се маса, отрупана с всички познати видове месо, дивеч и деликатеси, крал Черек Мечото рамо стана на крака.
— Дами и господа — започна той, прикрепяйки чашата си с разпенен ел, — вдигам тост за булката и младоженеца!
Всички алорни, тъжни и трезви, станаха прави, вдигнаха чашите си и вкупом изреваха: „Булката и младоженеца!“
Помислих си, че това е много мил жест.
После Драс Бичия врат предложи тост за баща си.
Сетне Алгар Леката стъпка предложи тост за брат си Драс, а Драс отвърна с тост в чест на Алгар.
Алорните в залата постепенно взеха да се олюляват и трезвият им вид отлетя заедно с пяната от ръбовете на техните чаши. Всеки от присъстващите около масата се чувстваше длъжен да вдигне тост в чест на някого, а масата беше много дълга. Доколкото си спомням, така и не поздравиха всички до края.
— Това е отвратително — просъсках в ухото на чичо Белдин, който седеше до мен.
Белдин, който в този ден беше необичайно спретнат и чист, предполагам по настояване на сестра ми, ме погледна най-невинно.
— Не може да се противиш на желанието на хората да почетат онези, които обичат и уважават, Поул — каза той. — Извини ме за миг — продължи, а после стана на крака. — Дами и господа — прогърмя гласът му, — поздравявам лейди Поулгара!