— Мисля, че вече всичко е наред.
— Поул! — извика баща ми, след като Бормик завърши продължителната си реч.
— Ей сега идвам, татко — махнах с ръка и направих последен изпитателен оглед на извършеното от мен. — Готово — обявих накрая.
— Мога ли вече да се погледна?
— Разбира се. Имаш много хубави очи, Луана. Ако резултатът ти хареса, ще спазиш ли своята част от уговорката?
— Дори ако се наложи да посветя на това живота си оттук нататък! — пламенно отвърна тя. После отиде при огледалото, което висеше в най-отдалечения ъгъл на къщата. — О, лейди Поулгара! — възкликна захласнато, а от съвършените й очи бликнаха радостни сълзи. — Ще ви бъда признателна до гроб!
— Радвам се, че се харесваш, скъпа — отвърнах й меко и се изправих. — Ще ти се обаждам от време на време, Луана. Остани си със здраве!
Сетне последвах баща си навън.
— Ще ми се да превърна Хатурк в жаба — промърмори той под нос.
— За какво ти е това? — попитах, а после се усмихнах на внезапната мисъл, която ме осени. — Можем ли наистина да го направим?
— Не съм много сигурен, но май е време да проверим това, а Хатурк е точно човекът, който ни е нужен. Повечето от пророчествата са безвъзвратно загубени заради този идиот.
— Успокой се, татко — рекох. — Нищо не е загубено. Луана ще се погрижи за това, всичко вече е уговорено.
— Какво си направила, Поул? — попита изумено той.
— Оправих очите й. Тя ще ми се отплати като наеме писари да запишат всяка дума от пророчествата.
— Но някои от тях са вече изречени!
— Спокойно, татко, Луана знае как да накара Бормик да ги повтори. Ще имаме цялото предсказание. — Замълчах за кратко. — Другият пророк е в Драсния, нали?
Той зяпна насреща ми.
— Затвори си устата, татко. Приличаш на кръгъл глупак така. Та отиваме ли в Драсния или не?
— Да — отвърна той с изтънял глас, — отиваме в Драсния.
Усмихнах му се мило, което винаги го е вбесявало.
— Къде ще наемеш лодка? — попитах. — Или пък предпочиташ да летим?
Някои от нещата, които избълва след този въпрос, не могат да бъдат написани.
Осма глава
Заливът на Черек много подхождаше на мисленето и манталитета на самите алорни. Най-вече заради Вълната на Черек — само алорните са достатъчно смели или пък достатъчно глупави да се наемат да преминат през ревящия водовъртеж. Няма спор обаче, че изолираният по този начин залив е вършел добра работа в древността. Той е позволявал на алорните да се разположат сравнително спокойно по онези земи и ги е предпазвал от ежбите сред останалите западни кралства.
Пристанищният град Коту беше построен върху остров, така че възможностите му да се разпростира бяха твърде ограничени. Улиците бяха тесни, кални и криви, а къщите — пръснати неравномерно. Горните етажи стояха надвиснали като войнствено смръщени вежди. Пристанището — както и всички пристанища по света — миришеше на помийна яма.
Пристигнахме в града в късния следобед на един потискащо навъсен ден. Крал Драс Бичия врат ни чакаше на пристана. Около него се беше струпала голяма свита ярко облечени драсниански благородници, които явно не бяха предприели дългото пътуване от Боктор дотук единствено, за да се насладят на гледката в блатата. Познавах неколцина от тях, защото присъстваха на сватбата на Белдаран. Очевидно бяха разказали на приятелите си за мен.
Прекарахме нощта в шумен алорнски хан, вонящ на бира. Късно на следващата сутрин потеглихме нагоре по реката към селцето Брака, където беше колибата на мринския пророк. През по-голямата част от деня омайвах младите драснияни, които пътуваха с нас. Бяха предприели това изморително пътешествие само заради мен, все пак, и им дължах поне това. Не че тяхното внимание имаше някакво огромно значение за мен, но една млада дама трябва да си поддържа формата. Успях да разбия няколко сърца — съвсем елегантно, разбира се. Онова, което наистина ме заинтригува обаче, беше начинът, по който драснияните тайнствено шаваха с пръсти един към друг. Беше очевидно, че не е просто расова особеност. Внимателно проучих мислите им и установих, че наистина не тренират пръстите си. Оказа се, че е твърде сложен език на знаците. Движенията бяха така прецизни и неуловими, та искрено се зачудих как алорните с техните дебели и груби пръсти успяват да постигнат подобно съвършенство.
— Драс — обърнах се вечерта към Бичия врат, — защо твоите хора постоянно кършат пръсти един срещу друг?
Разбира се, вече знаех отговора, но това беше добър начин да зачекна темата.
— О — отвърна той, — това е наш таен език. Изобретиха го нашите търговци, за да се разбират помежду си, когато искат да измамят някого.