Выбрать главу

— Глупости! — тросна се Висарион доста грубо. — Насочвам вниманието ти върху мандата на всеки следващ председател: трийсет и две, шестнайсет, осем, четири и две години.

Помислих малко.

— Като че ли числата намаляват.

— Те не стават просто по-малки. Всеки мандат е точно половината от предишния… Повярвай ми, проверил съм го при експерт физик.

— Знаеш ли, май си прав. Някой друг забелязал ли е това?

— Естествено — каза Висарион. — Показах резултатите на членовете на клуба и всички твърдят, че това не е от статистическо значение, освен ако президентът не издаде специална прокламация, в която да се казва, че е. Но не виждаш ли значението на всичко това? Ако приема председателския пост, ще умра след една година. Сигурно е. А ако умра, на президента ще му бъде изключително трудно да ме назначи след това в екипа си за Главен икономист.

— Да, Висарион — рекох аз. — Пред теб наистина стои дилема. Познавал съм много правителствени служители, които не са давали признаци на живот зад челото си, но нито един, който да не е показвал изобщо някакви признаци на живот. Дай ми един ден да помисля върху това, а, Висарион?

Уговорихме се да се срещнем следващия ден на същото място и по същото време. В края на краищата това не отличен ресторант и за разлика от теб старият Висарион не ме държа на коричка хляб. Е, добре, не му се свидеха скаридите!

Това очевидно бе случай за Азазел и нямах никакви угризения на съвестта да накарам моето малко двусантиметрово дяволче да намери решение на задачата с помощта на извънземната си сила.

От друга страна, Висарион не бе само любезен човек с изискан вкус към ресторантите. Дълбоко вярвах, че може да донесе много добро за нашата нация, като одобрява идеите на президента и ги брани от възраженията на хора с по-добри преценки. В края на краищата тях избирал ли ги е някой?

Не казвам, че на Азазел му стана приятно. Едва ме видя и захвърли на земята това, което държеше в мъничките си ръце. Бяха някакви прекалено малки неща, за да ги различа съвсем ясно, но ми приличаха на миниатюрни правоъгълни карти за игра с любопитни шарки.

— Ето ме! — каза той, а мъничкото му лице се сгърчи и пожълтя от ярост. Опашчицата се мяташе диво, а миниатюрните рогца на челото му направо трептяха под въздействието на силните чувства, които го бяха обзели.

— Ах ти, отвратително дебело нищожество! — пищеше той. — Не разбираш ли, че точно бях събрал „зотчил“, при това „зотчил макс“, гарниран с чифт „пейлс“ в допълнение. Всички наддаваха и нямаше начин да загубя. Щях да прибера и последния цент от масата.

Отвърнах строго:

— Не разбирам какво говориш, но ми се струва, че си играл на комар. Да не би да смяташ, че това е изискано и цивилизовано занимание? Какво ли би казала бедната ти майчица, ако разбереше, че си прахосваш времето да играеш на пари с банда нехранимайковци?

Азазел видим се смути. После смотолеви:

— Прав си. Ще разбия сърцата на майките си. И на трите. Особено на бедничката ми средна майчица, която направи толкова много за мен. — Той избухна в ужасен сопранов рев, труден за издържане.

— Хайде, хайде — казах аз утешително. Изкушавах се да си запуша ушите, но това щеше да го обиди. — Можеш да поправиш всичко, като помогнеш на едно достойно същество от моя свят.

Разказах му историята на Висарион Джонсън.

— Хм.

— Какво значи това? — попитах нетърпеливо.

— Значи „Хм“ — сряза ме Азазел. — Какво друго би могло да означава според теб?

— Да, но не мислиш ли, че всичко това е само съвпадение и Висарион просто не трябва да му обръща внимание?

— Възможно е… обаче всичко това не е просто съвпадение. Висарион не може да не му обръща внимание. Това трябва да е дело на закона на природата.

— Как така закона на природата?

— Мислиш ли, че познаваш всички закони на природата?

— Ами не.

— Разбира се, че не. Нашият велик поет Чийприйст написа веднъж една изящна строфа на тази тема. Благодарение на голямата си поетическа проницателност ще я преведа на ужасния ти варварски език.

Азазел си прочисти гласа, замисли се за момент и изрецитира:

„Природата не е нищо друго, освен непознато за теб изкуство; тя е шансът и посоката, които ти не можеш да видиш.“

Попитах го подозрително:

— Какво означава това?

— Това значи, че е намесен закон на природата. Ние трябва да проумеем кой е той и как да го използваме, за да променим събитията в наша полза. Ето това означава. Да не би да мислиш, че такъв велик поет на моя народ ще лъже?

— Е, можеш ли да направиш нещо по въпроса?