За пръв път виждаше подобно нещо.
— И какво сега?
През новата врата съзираше нещо като ствол на дърво, издигащ се малко странично на светлинната завеса. Нищо повече. Той сви рамене, извади лъчемета и скочи през вратата. Приземи се приклекнал и се огледа. Не се виждаше нищо опасно и той се поизправи.
Около него се издигаха дървета с височина, надвишаваща поне два пъти височината на земната секвоя5. Някакво растение на зелени и червени ивици, подобно на испански мъх, висеше от клоните на много от тях. От време на време някой от клоните потрепваше. Почвата бе покрита с плътен, но мек бледожълт мъж. Големи храсти, отрупани с червеникави плодове, се издигаха тук-там между дънерите. Гората ехтеше от мелодични птичи крясъци. Меката светлина наоколо и прохладният въздух бяха безкрайно комфортни.
Той изчака малко, за да види дали няма някой да се появи. И когато нищо не се случи, потегли из гората, без да се вълнува дали навлиза в нея или се приближава към края й. А понеже Червения Орк не му бе дал никакви инструкции, струваше му се, че има право да постъпва както му хрумне.
И както продължаваше да разсъждава относно оздачаващата поява на втората врата в тунела, някакъв човек излезе иззад едно от гигантските дървета. Кикаха спря като закован, но се огледа бързо, за да не бъде изненадан и в гръб. Не се виждаше никой друг. Мъжът беше висок колкото него и имаше дълга права черна коса, събрана на възел, нямаше дрехи и беше бос. Алено перо от очевидно едра птица стърчеше в косата му, а бузите му бяха боядисани на успоредни ивици под лек наклон — в зелено, бяло и черно. Дълга синя лента, падаща до средата на бедрата, беше овързана около пениса му. Не беше въоръжен и държеше едната си ръка с дланта напред в очевиден мирен жест.
Кикаха пристъпи към мъжа, който се усмихна. Високите мускули, чипия нос и тежките клепачи издаваха монголоидния му произход. Но самите очи имаха бадемова форма.
Непознатият проговори на тоански, който се различаваше от стандартната реч, но беше разбираем.
— Поздрав, Кикаха!
— Поздрав, приятелю! — отвърна му той. Но оставаше нащрек. Откъде, по дяволите, този човек знаеше името му?
— Аз съм Лингуалан — продължи странникът. — Нямаш нужда от това оръжие, но можеш да го задържиш, ако предпочиташ. Моля те, последвай ме. — Той се обърна и пое в посоката, в която Кикаха бе вървял досега.
Когато го настигна, Кикаха попита:
— Кой е този свят? Къде се намираме в момента? Накъде отиваме? Кой те изпрати?
— Ако имаш малко търпение, скоро ще получиш отговорите на своите въпроси.
Кикаха не виждаше причини да настоява. Ако този човек го водеше към някаква засада, това беше най-оригиналният начин да бъде излъган. Но без съмнение напълно ефикасен. Водачът му явно залагаше на любопитството на Кикаха и знаеше, че то няма да му позволи да откаже поканата. Освен това някакво вътрешно чувство му казваше, че не го грози никаква опасност. Не че подобни усещания не го бяха подвеждали в миналото.
По време на продължилата близо седем мили разходка, Кикаха наруши мълчанието само веднъж:
— Познаваш ли Червения Орк?
— Не — отговори му късо Лингуалан.
Минаха покрай малко стадо подобни на елен животни, които се хранеха с мъха. Те надигнаха глави, за да ги погледнат веднъж, после се върнаха към заниманието си. Малко по-нататък двамата подминаха млад мъж и млада жена — напълно голи. Те седяха, опрели гръб на едно дърво. Между пъпа на жената и окосмението на срамните й части се виждаше оцветен в зелено триъгълник. Младежът се беше скиприл с дълга оранжева лента, завързана около пениса му. Той свиреше на някаква примитивна флейта, тя му акомпанираше на извит дървен музикален инструмент, чийто тон беше много по-нисък. Каквато и да бе мелодията, която изпълняваха, едно нещо в нея бе сигурно — тя бе жизнерадостна. А може и за тях да бе еротична, ако се съдеше по забележимата ерекция на мъжа.
Кикаха постави лъчемета в кобура. Не след дълго дочуха високи и остри гласове, както и смеха на играещи деца. Почти веднага след това излязоха на широка поляна, в центъра на която се издигаше дърво, три пъти по-голямо от една секвоя, по което бяха накацали птичи пълчища и се гонеха маймуни с аленочервени лица. Кръгли къщи с конични покриви от клони и палмови листа образуваха девет концентрични кръга около дървото-гигант. Кикаха се огледа за градините, които бяха характерни за изостаналите в развитието си земни племена, но не видя такива.
Още нещо отсъстваше — орляците хапещи и жилещи насекоми, които кръжаха над земните селища от подобен тип.