Когато двамата с Лингуалан излязоха от сянката на дърветата под слънчевата светлина, проникваща през техните върхари, над поляната се спусна тишина. Тя продължи само няколко секунди. После деца и възрастни се втурнаха напред и ги заобиколиха. Безброй ръце се запротягаха в надежда да докоснат Кикаха. Той не се възпротиви, защото беше очевидно, че отсъства каквато и да е било враждебност.
Водачът му го преведе по пътечка, обазувана в мястото, където къщите бяха по-нашироко. Когато се добраха до най-вътрешния кръг, тълпата спря, макар гълчавата да не утихна. Малко преди това Кикаха беше съзрял прозорците, издълбани в дънера на исполинското дърво, както и високите арки на входове в основата му. С изключение на арка директно срещу тях, всички останали отвори бяха задръстени с кафяви лица.
В този вход стоеше една-единствена, но затова пък гигантска жена. Единствените неща върху нея бяха някаква огърлица, която от време на време проблясваше и зелен колан на кръста. Голямо червено цвете бе втъкнато странично в косата й. В ръката си държеше дълъг дървен жезъл, украсен с извиващи се змии, които сякаш пълзяха нагоре.
Но макар да бе висока повече от седем стъпки, тялото й можеше да накара коленете на всеки мъж да омекнат. Следващият поглед към лицето й щеше да го свали на земята. Кикаха почувства сладостна топлина в слабините си. От жената като че ли се излъчваха видими лъчи. И все пак никой мъж, без значение колко самоуверен, безчувствен или възбуден бе той, не би посмял да й посегне без нейното разрешение. Защото тя не само изглеждаше като богиня, ами и сякаш беше заобиколена от божествена аура.
Светлозелените й очи блестяха върху златнобронзовото лице. „Цветът им е точно като на моите“, помисли Кикаха, „макар че красотата на моите изобщо да не може да се сравнява с възхитителното обаяние на нейните“.
Лингуалан изтича пред Кикаха и подгъна коляно пред нея. Тя каза нещо, а той скочи и се върна тичайки при Кикаха.
— Манату Ворцион ти заповядва да се приближиш до нея. Тя казва, че не очаква от теб да й се поклониш.
— Манату Ворцион — прошепна объркан Кикаха. — Трябваше да се досетя.
Досега бе гледал почти на всеки Повелител, с който се срещаше за първи път, като на носител на злото. Да, той много добре знаеше, че те са само човешки същества, въпреки собствените им твърдения, че са по-висши от Homo sapiens, както по замисъл, така и по същество. Което според тях им даваше моралните основания да експлоатират обикновените човеци, които за тях бяха само някакви леблабии.
Но според онова, което бе чувал за нея, Манату Ворцион представляваше едно забележително изключение. Когато създала тази вселена и я населила с изкуствено създадени човешки същества, тя се посветила на задачата да бъде добър властелин, който да проявява разбиране към поданиците си. Говореше се, че леблабиите от нейния свят са най-щастливите хора сред всички вселени. Но Кикаха не бе повярвал на тези приказки, защото с две изключения, всички Повелители, с които се бе сблъскал в живота си, бяха непоносимо арогантни и егоистични същества, изпълнени с кръвожадност, сравнима само с тази на Чингиз-хан, Шака6 или Хитлер.
Само Улф и Анана бяха двете изключения на Повелители, които наистина се бяха превърнали в човеци. Но дори и те в началото бяха също така безжалостни и жадни за смърт, както останалите си събратя.
Той пристъпи към Манату Ворцион. И тогава, въпреки думата, която си бе дал, никога да не коленичи пред нито един мъж или жена, той се отпусна на едно коляно. Подтикът да го направи, се оказа по-силен от него — въпреки вътрешната си съпротива, той изведнъж почувства, че тази жена действително излъчва божествено сияние. За миг забрави, че тя не е по-божествена по рождение от примерно него самия — нещо, което разумът му твърдеше. Той просто коленичи, сякаш цял живот го бяха учили да се държи примерно пред короновани особи.
Сега, когато се намираше по-близо до нея, забеляза, че огърлицата й е направена от някакви живи светещи насекоми, по необясним начин свързани едно за друго.
В същия миг трепна. Зад гърба му силно прозвуча гласът на Лингуалан.
— Манату Ворцион! Велика майко! Наша господарке! Прародителнице на всичко! Представям ти Кикаха!
— Изправи се, Кикаха — изобретателни и неизтощими човеко, който никога не изпадаш в безизходно положение! — изрече Манату Ворцион. Гласът й беше толкова мощен и мелодичен, кожата му настръхна, сякаш от студ. — Влез в този дом като мой гост!
Много неща привлякоха едновременно вниманието му в мига, в който той се озова в просторното помещение от другата страна на входа. Дървото, макар да растеше здраво на външен вид, беше издълбано отвътре на множество стаи и свързващи ги виещи се стълби. Следвайки Лингуалан по петите, той се изкачи по една от тях. Единственият източник на светлина бе слънцето — поне през деня изглеждаше, че е така — но какви устройства я прехвърляха тук вътре, оставаше неясно. Докато минаваше покрай няколко от стаите — нито една от тях не беше с врата, — той обърна внимание, че мебелировката е също от дърво и е невъзможно да се подмени. Подът беше застлан с дебели килими, а всяка стая бе украсена картини, статуи и фонтани.
6
Вероятно се има предвид Шака Зулу — вожд на Зулусите от времената, когато Англия е била колониална сила — Бел.пр.