— Само още съвсем малко — прошепна той. — Трябва отново да се върна във върхова форма, да си почина добре и после ще мога да се изправя срещу всекиго.
Някои от съкафезниците му продължаваха да страдат. Кумас отговаряше на опитите на останалите да го заговорят с изръмжавания. През целия ден остана опрял лице върху решетката. Пръстите му бяха побелели от силата, с която стискаше пръчките. Почти не яде. Ашателон ругаеше, бесенееше и не спираше да върви напред-назад. Уематол нещо си говореше. Само Хрууз и Червения Орк си бяха възвърнали самообладанието. Подобно на него и те бяха концентрирали мислите си единствено върху бягството.
Но как би могло да стане то възможно? За сетен път той опитваше да почерпи от досега неизчерпаемия си резервоар от изобретателност някакъв трик, който да му даде поне шанс за измъкване от тук. Всяка идея бе буквално помитана от урагана на реалността. В сравнение с Алкатраз7, този затвор бе като спринтьор, оттласнал се от стартовото блокче и пресякъл финиша, преди Алкатраз да е направил дори стъпка.
Изминаха трийсет дни. Дингстет ги посещаваше всеки следобед. Отделяше по няколко минути разговор с всеки затворник, с изключение на Кумас. Кумас се обръщаше с гръб към него и не продумваше нито дума.
Червения Орк се опита да го убеди да ги пусне. Но Дингстет винаги му отказваше.
— Заповедите на Зейзел са ясни: ако не е тук, аз трябва да задържа под арест всеки пристигнал, докато той се върне.
— Но Зейзел е мъртъв. Той никога няма да се върне.
— Така е. Но това няма значение. Не ме е информирал какво да правя със затворниците, ако той умре.
— Няма ли да преразгледаш решението си в светлината на променената ситуация?
— Просто не мога да направя това.
Кикаха внимателно изслуша разговора. А на следващия ден, докато усърдно тренираше в гимнастическата зала, без дори да мисли за проблемите си, в главата му неочаквано избухна страшна идея. Беше се зародила в подсъзнанието му и то изведнъж се озари като от фойерверк.
„Боже мой, това може да свърши работа“, каза си той. „Няма да е лошо да опитам. Зависи как е програмиран Дингстет“.
Когато на другия ден създанието мина с тромавата си походка между клетките, той се обърна към него по име.
— Дингстет! Имам за теб новини! Случи се нещо чудесно!
То се приближи до клетката на Кикаха, но не чак толкова, че да позволи да бъде хванато.
— Какво има?
— Снощи сънувах и ми се яви духът на Зейзел. Каза че се опитвал да се свърже с теб от земята на мъртвите. Но можел да направи това само по време на сън. А ти не сънуваш! — Това беше само основното предположение, на което се градеше идеята на Кикаха. Изглеждаше безопасно да допусне, че мозъкът на съществото не притежава и подсъзнание. — Поради тази причина, а също и поради факта, че аз редовно сънувам, Зейзел — искам да кажа, духът му — реши да ме използва като медиум, за да установи връзка с теб.
Лицето на Дингстет не беше способно да изрази удивление, но то някак пролича.
— И какво е това „дух“?
— Ти не знаеш за духовете?
— Знам за много неща, но е невъзможно мозъкът ми да съхранява всичкото познание. Когато ми се налага да науча нещо, аз казвам на планетарния мозък да ми даде информацията.
— Добре тогава, попитай го за духовете, привиденията и свръхестествените явления. Но бях почнал да ти разказвам за снощи. Зейзел…
Когато свърши историята, Дингстет късо заяви:
— Ще попитам планетарния мозък за тези неща.
И си тръгна по-бързо от обикновено. В мига, в който тялото му изчезна през вратата, Червения Орк извика:
— Кикаха! Какво…?
Но Кикаха вдигна пръст на устните си и леко поклащайки глава го спря:
— Ш-ш-т! Имайте търпение!
После неспокойно закрачи из клетката. Мислите му бяха като астероиден облак, носещ около планета. В центъра на планетата беше ядрото на идеята, която му бе хрумнала вчера. тя бе като ярка комета, зародила се в дълбините на подсъзнанието му и постепенно изплувала в съзнанието към ярката планета, в която се бе ударила и я бе осветила с пламъка на експлозията за момент.
„Трябваше да съм поет“, мислеше си той. „Слава Богу, че имах разума да не споделя с хората около мен образите и метафорите, които изникват съвсем неочаквано в главата ми! Щяха да ме спукат от подигравки!“
7
скалист остров в залива на Сан Франциско, използван до 1963 година като затвор, известен с тежкия си режим и невъзможността да се избяга от него — Бел.пр.