— Трябва да проверим монетите — рече той и гласът му ми се стори познат. Вдигнах глава и видях Свен Едноокия.
Той също ме погледна.
Веднага сведох очи и захапах ябълката.
— Франкски дениета4 — рече гордо Свери и му протегна шепа от среброто.
Но Свен не го пое, защото се взираше в мен.
— Кой е това? — попита.
— Този ли? Казва се Осберт. — Свери подбра други монети и му ги показа. — А ето и от пенитата на Алфред.
— Осберт? — смръщи вежди Свен. Аз бях изгубил прилика с Утред от Бебанбург. Имах нови белези по лицето, счупен нос, грива от сплъстена коса и разчорлена брада, кожата ми бе като издъбена от вятъра и слънцето, но все пак бях привлякъл вниманието му. — Ела тук, Осберт!
Аз не можех да отида далеч, защото веригата на шията ме свързваше с останалите гребци, но провлачих нозе една-две крачки и коленичих пак, както се полага на роб пред господар.
— Погледни ме!
Подчиних се и видях, че е издокаран в лъскава ризница, носи скъпо наметало и е яхнал охранен кон. После взех да треса чене, да точа лиги и да се хиля насреща му, сякаш ми е много драго, че си общуваме. Той вероятно реши, че съм просто поредният докаран до полуидиотско състояние роб, защото махна презрително с ръка и пое среброто от Свери. Двамата се пазариха дълго, но накрая достатъчно от монетите бяха приети за добри и на нас, гребците, бе наредено да отнесем провизиите в кораба.
Докато вървяхме надолу по хълма, Свери ме цапна през раменете.
— Какви бяха тези номера?
— Номера, господарю?
— Защо се тресеше и се лигавеше като луд?
— Май се разболявам.
— Познаваше ли онзи човек?
— Не, господарю.
След като не научи нищо, той ме остави на мира. Но докато товарехме трюма на „Търговец“, аз не проявявах никакви признаци на болест, което допълнително подхрани подозренията му. Той доближи и ме удари с думите:
— Ние те взехме оттук, нали?
— Не помня вече — отвърнах. Което ми спечели нов удар, по-силен от предишния. Останалите роби наблюдаваха безучастно. Те разбираха, когато някой е обречен. Само Финан изпитваше съчувствие към мен, но не можеше да стори нищо.
— Оттук те взехме — повтори Свери. — Как не се сетих веднага. Какво общо имаш със Свен Едноокия?
— Нищо. Изобщо не го познавам.
— Лъжеш, негоднико! — С нюха си на търговец той надушваше потенциалната печалба, затова нареди да ме отделят от останалите. Остави оковите на краката ми, както и парчето верига на шията, с което възнамеряваше да ме отведе като на каишка обратно към манастира. Но не стигнахме по-далеч от края на чакълестия плаж, защото на Свен също му бе просветнало. Моето лице бе преследвало кошмарните му сънища и в лигавещия се идиот на име Осберт той бе разпознал същите черти, затова сега се носеше насреща ни, съпровождан от шестимата конници.
— На колене! — нареди ми Свери.
Аз коленичих.
Свен спря запъхтяния си кон до мен и заръча да го погледна. Подчиних се, като пак взех да се хиля като малоумен.
— Кой е той? — обърна се Свен към господаря ми.
— Името му е Осберт, милорд.
— Откъде знаеш?
— Той самият ми каза, след като го взех от същия този плаж.
Едва сега Свен се усмихна. Слезе от седлото, застана пред мен и ме улови за брадичката.
— Взел си го оттук, значи?
— Да, крал Гутред ми го даде.
Вече нямаше място за съмнение и едноокото лице на Свен се сгърчи от странна смесица на злоба и тържество. После ме удари по главата, толкова силно, че залитнах настрана, а пред очите ми причерня.
— Утред! — възкликна ликуващо. — Ти си Утред!
— Милорд! — Свери застана закрилнически над мен не защото ме харесваше, а защото представлявах неочаквана печалба.
— Той е мой — заяви Свен, а дългият му меч излезе със съскане от подплатената с овча вълна ножница.
— Стига да се споразумеем за цената — отвърна другият учтиво, но твърдо.
— Мой е, защото, ако пожелая, ще убия както теб, така и хората ти. Цената за този мъж е вашият живот.