След малко Сианна го смушка и прошепна:
— Гледай!
През тревата към тях пристъпваше на високите си, стройни крака една кошута. Тя се олюляваше красиво на копитцата си, които изглеждаха прекалено малки, за да носят тялото й. На няколко крачки след нея вървеше недорасло еленче — бебешките му петна вече изчезваха по рошавата зимна козина. Малкото следваше майка си по петите, но в сравнение с нейната уверена грация походката му бе очарователно несръчна. „Ходи като мен“, каза си Гауен и се усмихна.
Той продължи да ги наблюдава, докато те се движеха — малкото неотлъчно зад майка си, която спираше от време на време, за да подуши миризмите, носени от вятъра. След това, сигурно подплашена от някакъв звук, който Гауен не можа да долови, кошутата вдигна рязко глава и побягна. Останало само в просеката, еленчето се закова на място. Постоя няколко мига съвсем неподвижно, сетне хукна подир майка си.
Гауен си пое дъх. Едва сега разбра, че за малко бе спрял да диша.
„Ейлан, майка ми — каза си той не за първи път — бе също като тази кошута. Беше толкова заета със задълженията си на Върховна жрица, че почти не ме забелязваше. Изобщо не знаеше кой съм и какво мисля.“
Отдавна бе привикнал на болката, която му причиняваше тази мисъл. Много по-силно от спомена бе чувството, което събуждаше у него Сианна, проснала се съвсем наблизо в тревата. Още усещаше докосването на малките й влажни пръсти, вплетени в неговите. Понечи да се размърда, но забеляза, че тя сочи към края на гората. Гауен замръзна и отново затаи дъх, защото забеляза как на ръба на просеката се раздвижи някаква сянка. Чу как Сианна леко ахна, докато изпод сенките на дърветата напред пристъпи бавно един великолепен елен с корона от разклонени рога. Еленът държеше главата си високо вдигната и се движеше с неподправено достойнство.
Гауен гледаше, без да смее да мръдне. Еленът изви глава и спря за миг, сякаш можеше да види Гауен през листака.
Сианна прошепна:
— Кралят-елен! Трябва да е дошъл, за да те приветства! Случвало ми се е да наблюдавам стадото с месеци, без да успея да го видя!
Гауен се изправи, сякаш нещо го тласна. В продължение на един безкраен миг очите му срещнаха очите на елена. Животното наостри уши и се приготви за скок. Гауен прехапа устни, убеден, че той го е подплашил, но в съшия миг една чернопереста стрела изсвистя през въздуха и се заби в земята точно на мястото, където стоеше до преди малко еленът. Последва я друга. Но стадото вече бе потънало в шубраците и само няколко трептящи клонки показваха, че животните са били тук.
Гауен проследи с очи пътя на стрелите от мястото, където бе стоял еленът, до дърветата. Оттам се появиха двама мъже, засенили с ръце очите си от лъчите на следобедното слънце.
— Спрете! — движеха се устните на Кралицата, но гласът, който се чу, сякаш се носеше от всички страни едновременно. Ловците се заковаха на местата си и се заозъртаха наоколо.
— Този лов не е ваш!
— Кой ще ни забрани… — започна по-високият от двамата, докато другарят му правеше заклинателни знаци срещу зли духове и му шепнеше да мълчи.
— Забранява ви го самата гора, и Богинята, която дава живот на всички! Можете да преследвате други животни, но не и този елен. Осмелихте се да посегнете на живота на Краля-елен. Вървете, и тръгнете по други дири!
Сега вече и двамата мъже трепереха. Без да се осмелят дори да приберат обратно стрелите си, те се обърнаха и се шмугнаха в шубраците, откъдето бяха излезли.
Кралицата пристъпи напред изпод сянката на един клонест дъб и направи знак на двете деца да станат.
— Трябва да се връщаме — каза тя. — Денят клони към края си. Радвам се, че видяхме Краля-елен. Надявах се да го видиш, Гауен — затова те доведох тук.
Гауен понечи да каже нещо, но размисли. Кралицата попита:
— Какво има? Можеш спокойно да ми казваш всичко, което те безпокои. Невинаги ще мога да ти отговарям, но ти можеш винаги да питаш, и ако не мога да сторя или да ти позволя нещо, винаги ще ти обяснявам защо.
— Ти попречи на двамата ловци да преследват елена. Защо? И защо те ти се подчиниха?