Това се отнасяше до всички техни действия, не само до тазвечершния ритуал. Все по-твърдо ставаше убеждението й, че тяхното убежище в тези блатисти земи всъщност е сърцето на Британия. Римляните владееха Лондиниум, и по този начин направляваха всичко, което се случваше на повърхността на нещата. Но дори само поради присъствието си тук, на Авалон, жриците владееха душата на земята.
От другия край на залата се чу писък. Дика, с пламнало от червенина лице, се беше нахвърлила върху Гауен и го пердашеше с една борова клонка. Ейлунед, НАВЪСЕНА като буреносен облак, се упъти към тях, но Кайлеан я изпревари.
— Не съм те докоснал! — извика момчето и веднага се скри зад Кайлеан. С ъгъла на окото си жрицата забеляза как Лизанда използва суматохата, за да се измъкне, и успя да я сграбчи.
— Първото задължение на една жрица е винаги да казва истината — каза строго Кайлеан. — Ако ние държим на истината, истината ще владее и в цялата ни земя.
Момичето погледна първо нея, после Гауен и отново се изчерви.
— Тя ми застана на пътя… — измънка Лизанда. — Исках да ощипя него.
Кайлеан изобщо не попита за причината. Знаеше, че на тази възраст момчетата и момичетата са като кучета и котки — разликите между тях едновременно ги настройваха враждебно един към друг, но и ги привличаха неудържимо.
— Не сте тук, за да си играете, нали знаеш — каза меко Кайлеан. — Да не мислиш, че подреждаме боровите клонки само заради приятния им мирис? Те са нещо свещено — символ на непресъхващия живот, защото остават зелени, когато клоните на другите дървета оголеят.
— Също като зелениката ли? — намеси се Дика. Любопитството й бързо измести възмущението.
— Да, и като имела — който е роден от светкавица и може да живее, без дори да докосва земята. Утре друидите излизат, за да режат клонки имел със златните си сърпове — имелът им трябва за техните вълшебни тайнства. — Кайлеан замълча и се огледа. — Ние почти привършихме. Вървете да се постоплите, защото скоро слънцето ще залезе и ще изгасим всички огньове.
Дика, която беше слаба и дребничка и вечно мръзнеше, хукна като стрела към огъня, който гореше в мангал от ковано желязо в центъра на залата — така се отопляваха римляните. Лизанда я последва.
— Казвай ми, ако прекаляват със закачките си — обърна се Кайлеан към Гауен. — Млади са, а ти си единственото момче тук. Все пак, радвай се на компанията им, защото когато станат жени, ще имат много повече задължения и няма да могат да тичат свободно насам-натам.
— Да не говорим повече за това — допълни тя, като забеляза смущението му. — Защо не видиш дали Рианон няма някой поизгорял сладкиш от тези, които пече за празника, и не помолиш да ти го даде? Ние, които сме положили обет, постим, но няма нужда децата да примират от глад.
В тъмнината голямата зала на жриците изглеждаше направо гигантска и напомняше на пещера, изпълнена с леден мрак, в който попадналите вътре хора биха могли да изчезнат безследно. Гауен се сгуши в Кайлеан, седнала сред тях в големия си стол. Почувства топлината на тялото й през дрехите и се поуспокои.
— И тъй бил изграден Кръгът на гигантите — тъкмо казваше Киа — беше неин ред да разказва — и обединените сили на злото не могли да предотвратят това.
Откак залезе слънцето, всички седяха, сгушени един до друг в голямата зала, и жриците една подир друга разказваха истории — за вятъра и дърветата, за земята и слънцето, за душите на мъртвите и душите на живите, и за странните създания, които не са ни живи, ни мъртви, и витаят в пространството между световете. В историята на Киа се разказваше как е бил издигнат големият каменен кръг в брулената от ветрове голяма равнина на изток от Летните земи. Гауен бе чувал за това място, но никога не бе го виждал с очите си. Все повече се убеждаваше, че светът е пълен с чудеса, които той не е виждал, и никога нямаше да види, ако Кайлеан продължаваше да го задържа на Авалон.
Но тъкмо сега беше доволен, че е тук. Вятърът шепнеше отвън, шумолеше в сламата на покрива, пригласяше на Киа, и на Гауен дори му се струваше, че навременни може да различи по някоя дума в шепота му. Жриците казваха, че по това време са свободни силите на мрака, които не обичат хората. Заслушан в тайнствения шепот на вятъра, Гауен беше склонен да им вярва.
— Значи злите великани не могли да сторят нищо? — попита Лизанда.
— О, не съвсем — отвърна Киа, но в гласа й звънна смях. — Най-страшният, чието име няма да произнеса в нощ като тази, се заклел, че ще затрупа с пръст и скали каменния кръг, където се молим на Великата майка — този, който се намира на североизток оттук. Една от линиите на силата, които прекосяват земята, ни свързва с това място. Тази нощ местните жители ще запалят огън на големия каменен олтар.