— Първият остров е Инис Уитрин — Стъкленият остров, където се издига Свещеният Тор — произнесе тя чинно.
— А защо е наречен тъй? — поде отново Кайлеан.
— Защото… Разправят, че в очите на обитателите на Другия свят сияе, както свети лъч светлина през римско стъкло.
Дали наистина беше така? Собствените проучвания на Гауен бяха достигнали до нивото на вътрешно странстване — което бе нещо като сън наяве — но още не му бе позволено да се опита да отдели духа от тялото си и да погледне осезаемия свят с душевното си зрение.
— Много добре — казваше Кайлеан. — А следващият?
Погледът й се спря на една от по-новите — тъмнокосо момиче от Думнония, казваше се Бреаса.
— Вторият е островът на Брига — макар и нисък, той се извисява в духовното ни зрение, защото там ни се явява Богинята в образа си на майка на новороденото слънце.
Момичето се бе изчервило, но отговори ясно и без колебание.
Гауен се изкашля.
— Третият е Островът на Крилатия Бог — близо до обиталищата на хората от Блатистите земи. Водните птици са посветени нему, затова не могат да бъдат избивани близо до неговото светилище. В отплата те никога не цапат покрива му.
Беше ходил там няколко пъти с Кралицата на феите и се бе убедил, че е така. Тази мисъл го накара да се обърне и да погледне Сианна, която седеше най-отзад — винаги избираше такова място, когато ги обучаваше Върховната жрица. Погледът на Кайлеан омекна, докато изслушваше отговора му, но като го забеляза накъде гледа, жрицата се намръщи.
— Четвъртият? — попита тя рязко.
Туарим беше набито тъмнокосо момче, прието за ученик от друидите едва миналата година. Очевидно си бе поставил за цел винаги и във всичко да подражава на Гауен. Сега отговори:
— Четвъртият е островът сред тресавищата, който предпазва Авалон от злите сили.
— Пети е островът край брега — там има друго поселище на хората от блатистите земи — този път говореше Амбиос. Той бе навършил седемнадесет години и му предстоеше да бъде посветен за друид. Държеше се настрана от по-малките. Очевидно бе решил, че е време да покаже превъзходството си. Той продължи: — На този остров има свещен извор, който извира изпод огромен дъб — всяка година на клоните на дъба се закачат дарове за боговете.
Гауен погледна още веднъж към Сианна. Чудеше се защо тя не проговаря, след като знаеше всички тези неща още от времето, когато едва е можела да говори. Каза си, като я гледаше как е свела очи и сключила скромно ръце в скута си, че може би тъкмо затова си мълчи. Сигурно бе решила, че няма да бъде честно да се изтъква. Лек ветрец разлюля клоните на дъба. Слънчева светлина се процеждаше през листата и проблясваше върху светлите къдрици на момичето.
„Не съм виждал как островът излъчва светлина — каза си Гауен — но сега виждам как светлината извира от теб…“ В този момент приемаше красотата на Сианна като нещо неземно — почти не можеше да направи връзка с обикновеното, земно момиче, с което бе играл и нерядко бе дразнил през годините, преди тя да съзрее и да й бъде забранено да остава насаме с мъж. Красотата й бе факт, който не се нуждаеше от допълнителна украса — като грацията на жеравите, които излитаха призори над езерото. Гауен почти не чу думите на Дика, която отговаряше на следващия въпрос:
— Шестият остров е домът на дивия бог на хълмистите земи — този, когото римляните наричат Пан. Той довежда хората до екстаз, но и до полуда — също като силното вино, което се прави от плода на лозите, растящи на този остров.
— На седмия остров има висок хълм — отново говореше Амбиос — той е едновременно наблюдателница и вход към Авалон. Там живее Ходещия по водата. Както той, така и предците му винаги са управлявали баржите на жреците на Тор.
— Правилно — каза Кайлеан. — Тези, които скоро сами ще станат друиди, трябва да знаят, че друидите не са първите жреци, дошли на Тор, за да търсят висшата мъдрост.
Тя погледна строго Амбиос, сетне и Гауен, който отвърна спокойно на погледа й. Трябваше да минат още две години, преди да дойде мигът, когато щеше да се реши дали да бъде посветен за друид. Той продължаваше да се дразни от предположенията, че тъй или иначе ще избере точно това поприще. На арфа свиреше вече толкова добре, че по всяко време можеше да отиде като бард в някоя от британските благородни фамилии, които приемаха първенството на Рим, но все още ценяха старите обичаи. Би могъл да отиде и при другия си дядо — и да се позове на римската кръв, която също течеше в жилите му. Досега дори не бе виждал истински римски град. Разправяха, че били мръсни и шумни. Носеха се слухове, че след дългогодишния мир племената от север отново са се разбунтували. В дни като този, когато сънливият покой на Авалон почваше да му тежи, дори мисълта за война изглеждаше по-скоро привлекателна.