С течение на времето започнаха да дават на новобранците по някой и друг свободен ден. Тогава можеха да си почиват, да се погрижат за доспехите и оръжието си и дори да отидат до града, който непрестанно се разрастваше отвъд стените на крепостта. Когато чу за първи път напевната реч на британските селяни след дългите седмици, прекарани в римския военен лагер, това му подейства като удар. Осъзна, че все още е Гауен, че „Гай Мацелий Север“ е просто име, което му прикачиха при осиновяването. Затова пък британските търговци и водачите на мулета, натоварени със стока, дърдореха спокойно пред него. През ум не им минаваше, че високият млад мъж с римски черти и туника на легионер разбира всяка тяхна дума.
Пазарът в Еборакум бе място, където се чуваха какви ли не клюки и слухове. Селяните от околността се тълпяха там, за да продават стоката си, търговци носеха стоки от всички краища на римската империя — забелязваше се само една разлика — явното отсъствие на младите мъже от Бригантес, които обикновено се шляеха из пазара, най-вече за да зяпат войниците. Шушукаше се за прояви на недоволство от римската власт, за опити за съюз с племената от Севера.
Дочутото притесняваше Гауен, но той не споменаваше и дума за него, защото пък слуховете, които се носеха вътре в крепостта, бяха още по-обезпокояващи. Квинт Макриний Донат — техният командир, дължеше поста си на покровителството на губернатора, който му беше братовчед, а трибунът, който бе втори след него, в очите на всички бе лекомислено хлапе, което трябваше да си седи в Рим. Всъщност това не би трябвало да има кой знае какво значение — Луций Руфин, центурионът, който обучаваше новобранците, беше добър човек. Но упорито се говореше, че офицерите, които отговаряха за кохортите, набират все повече хора, отличаващи се с животинска жестокост. Гауен подозираше, че тъкмо поради добротата си Руфин е заслужил незавидната задача да превърне някаква сбирщина честни селяндури във войска, която винаги се е считала за гръбнака на империята.
— Само една седмица — казваше Ариус, докато подаваше черпака на Гауен.
В края на лятото горещините бяха достигнали и до Северна Британия. След като бяха вървели цяла сутрин, водата на извора, до който бяха седнали, беше по-вкусна от вино. Изворчето течеше направо от склона, заобиколено от няколко поставени в кръг камъка. Пътят се виеше нагоре сред хвойнови храсти — лилавите им цветове се открояваха на фона на изгорялата трева. Надолу по склона през августовската мараня се виждаха обработени полета и пасища.
— Ще се радвам най-сетне да положа клетва — отбеляза Ариус. — След тези тежести обикновената ризница ще ми се стори като лятна туника. Пък и ми омръзна старите войници да ни се подиграват!
Гауен избърса устата си и върна черпака. Ариус беше от Лондиниум — слаб, жилав, подвижен и неизлечим бърборко. За Гауен, който трудно се сприятеляваше, той бе като дар от боговете.
— Дали ще ни оставят в една и съща кохорта? — Сега, в края на обучението, Гауен бе започнал да се безпокои за бъдещето. Ако историите, които ветераните разказваха в кръчмите, не бяха предназначени само за сплашване на новобранците, животът в редовната армия бе още по-тежък, отколкото по време на обучението. Но не това бе причината за безсънните му нощи.
Бе прекарал половината си живот, готвейки се да положи обет за друид, а сетне избяга. Как би могъл само след няколко месеца да се обвърже с клетва, която може да не бе толкова свята, но все пак би променила живота му?
— Обрекох червен петел на Марс, ако ме пратят в пета, при стария Хано — отвърна Ариус. — Той е хитра лисица — така разправят, и винаги успява да уреди своите хора!
— И аз съм чувал същото — каза Гауен и отпи глътка вода. Не, той, който се отвърна от старите богове, не би посмял да се моли на боговете на Рим.
Към извора наближи следващата колона. Гауен предаде нататък черпака и се върна на мястото си. Докато другите се връщаха в строя, той се загледа на север. Белият път се виеше като змия сред хълмовете. Колко незначителна изглеждаше тази преграда — дори граничното укрепление, което се виждаше в далечината, изглеждаше като детска играчка сред безкрайните хълмове. Но тъй или иначе, пътят, с дълбокия ров зад него, представляваше границата на империята. Някои фантазьори в армията говореха, че тази преграда не е достатъчна, че трябва да се построи същинска стена, за да се опази мирът в Южна Британия. Но засега и тази граница вършеше работа. Тя символизираше една идея, също като самата империя, мислеше си Гауен — бе нещо като магическа линия, която дивите племена нямаха право да прекосяват.