Заповедите на Буфо бяха недвусмислени. Ако Гауен и Ариус не видеха врага тази сутрин, оставаше предположението, че бригантите вървят по обичайния път към Еборакум. Трябваше да изберат наблюдателен пункт, от който биха могли да забележат приближаването им, и да предупредят римляните, които заемаха позиции, за да защитават града. Гауен огледа местността с опитно око и се упъти нагоре по хълма, издигнат от някакъв прастар земен гърч. Камънаци и скали стърчаха от хълма към небето като оголени кости.
Когато стигнаха до разкривените от старост борове на върха, попиха потта от лицата си с легионерските си шалове — беше започнало да се затопля — и незабавно започнаха да събират сухи дърва, за да запалят сигнален огън. Зад тях се простираше зелена долина — естествен път за всеки, който се насочеше към богатите, плодородни земи близо до морския бряг. Беше много тихо. „Прекалено тихо“, мислеше си Гауен, докато оглеждаше долината. Полазиха го тръпки. Знаеше, че независимо от това дали бунтовниците щяха да продължат набезите си или да тръгнат обратно към родните си земи, при всички положения щяха да минат оттук. Нищо чудно и те да бяха пратили разузнавачи, каза си той и инстинктивно се дръпна зад близкото дърво. Нищо чудно вече да им се надсмиваха някъде наблизо и да обсъждаха как ще пленят тези римляни, проявили неблагоразумието да се лишат от сигурната защита на крепостните стени.
Зад него земята се ширеше на север — големи заоблени хълмове, забулени в омара. Гауен си спомни как понякога мъглите забулваха всичко около Авалон сякаш се озоваваха в друг свят. Тук, по границата, това също се случваше. В продължение на половин година бе живял в света на баща си, но тук, на това място, което не принадлежеше изцяло нито на Рим, нито на Британия, започваше отново да осъзнава с притеснение колко смесени са чувствата му и как и той сам не съзнава своята принадлежност и дали изобщо я има.
— Чудя се дали новият император ще направи нещо, за да ни помогне да се справим с бунта — долетя зад него гласът на Ариус. — Адриан си е испанец…
— Нито един император след Клавдий не е идвал в Британия — отбеляза Гауен, като продължаваше да се взира в местността пред себе си. Какво бе това в далечината — облак прах, или дим от догаряш огън? Той се привдигна за миг, примижа, сетне седна обратно ма мястото си. — Бригантите ще трябва да се постараят доста, за да привлекат вниманието на Рим…
— Вярно. Британците никога не са можели да съгласуват действията си — дори когато разполагат с добър водач, както беше на битката при Монс Граупиус, губят. Това бе и последната сериозна съпротива на племената.
— Така е мислел и баща ми — отвърна Гауен, припомняйки си с гордост разказите на дядо си за блестящата военна кариера на сина му. — И той се е сражавал при Монс Граупиус.
— Никога не си ми го казвал! — удивено се обърна към него Ариус.
Гауен сви рамене. Все още не можеше да мисли за Гай Старши като за свой баща — въпреки че бе достатъчно да сравни портрета, който старият Мацелий държеше в кабинета си, със собственото си отражение в бронзовото огледало, за да се увери, че нещата стоят точно така. При Монс Граупиус баща му се бе сражавал храбро. Когато се замислеше как би реагирал той при подобни обстоятелства, Гауен не бе напълно уверен в себе си независимо от преминатото обучение.
— Докато не намерят нов водач със способностите на Калгакус, не могат да представляват дълготрайна опасност — продължи той мислите си на глас.
Ариус въздъхна.
— Несъмнено всичко ще свърши веднага след като Девети легион се добере до бригантите. На Адриан ще съобщят само, че е имало някакви незначителни размирици по границата, и толкоз. Битката няма да се запомни, няма да й дадат дори име.
„Сигурно ще стане тъй…“, каза си Гауен. През последните три месеца се бе запознал отблизо с дисциплината и бойната сила на римската армия. Въпреки личната си храброст хората от племената не биха могли да удържат срещу римляните — освен ако не станеше чудо. За миг в мислите му проблесна спомен от съня, в който видя Богинята-гарван, но това несъмнено бе само нощна игра на съзнанието му. Желязната стъпка на легионите бе единствената действителност, която съществуваше на дневна светлина.
— И ще трябва веднага да се прибираме в казармата — продължаваше да се оплаква Ариус. — Само упражнения… Ама че скука!
— „Направиха пустиня и я нарекоха мир…“ — произнесе тихо Гауен. — Така е казал Тацит за омиротворяването на Севера след битката при Монс Граупиус. Може би трябва да бъдем доволни, че скучаем.