— Почваш да откачаш от дългото чакане — засмя се Ариус. — Знам какво е — не мисли, че и аз не съм нервен.
Сигурно това бе причината. Измъчващите го съмнения бяха обичайните размисли на воин, комуто предстои да се впусне в битка — това бе всичко. Гауен се насили да се засмее. Изведнъж се почувства много доволен от присъствието на Ариус. После отново се обърна и се зае да разучава хълмовете на север.
Ариус видя първи врага. Той се появи тичешком иззад един гъсталак, къде то бе отишъл да се облекчи. Размахваше възбудено ръце и Гауен, който се запромъква веднага обратно през гъсторастящите борове, също забеляза съвсем ясно големия облак прах, който идваше от запад — оттам, където слънцето вече бавно се смъкваше надолу към хълмовете. Облакът променяше очертанията си, докато се превърна в тълпа от препускащи конници.
Движението на бригантите бе малко забавено, защото водеха със себе си и големи волски каруци, натоварени с плячка. „Грешка“, веднага си помисли Гауен. Подвижността бе едно от най-големите преимущества на воините от племената. Но пък бяха много повече, отколкото бе очаквал — идваха насам с хиляди. Той се обърна на юг, откъдето трябваше да пристигне Девети легион, и започна да пресмята времето и разстоянията.
— Ще изчакаме, докато преминат основните сили на противника, и тогава ще запалим огъня — каза той.
— Ами после? — попита Ариус. — Ако ни отрежат от легиона, ще пропуснем цялото забавление.
— Достатъчно е да изчакаме, и битката сама ще дойде при нас. — Гауен не знаеше да се бои ли, или да се радва, че думите му най-вероятно ще се окажат верни. Сега му хрумна, че действително ще бъдат изложени на опасност за времето между запалването на огъня и появата на римската армия — ако изобщо легионът бе заел предварително уговорените позиции и видеше огъня.
Войските на племената бяха вече точно под техния наблюдателен пост — съдейки по снаряжението им, Гауен предположи, че повечето са от племето на бригантите, но имаше и воини от по-дивите северни племена. Ариус срещна погледа му, смръщи се и извади кремъка и огнивото. Удари няколко пъти, докато излезе искра, но скоро над струпаните сухи дърва започна да се вие тънък стълб дим, който ставаше все по-силен. Гауен и Ариус не преставаха да добавят съчки, докато най-сетне не се издигна висок пламък. Когато хвърлиха в пламъците и зеленина, белият дим стана сив, потрепна и се усили още повече, замъглявайки небето над тях.
Дали римляните го виждаха? Гауен се завзира напрегнато на юг. Внезапно над гърбицата на един далечен хълм проблесна светлина. Той веднага разпозна сребърните отблясъци на върховете на копията — и златистия отблясък, който бе най-високо, над копията. Орелът… Гауен посочи безмълвно към щандарта на легиона. Ариус кимна. Тъмните очертания на фигурите под него непрестанно се разрастваха, спускаха се надолу по хълма — неумолими като прилива. Гръмнаха фанфари — звуците им, долетели отдалеч, бяха дори приятни. Движещата се маса незабавно се сформира в три колони. Централната забави ход, докато фланговите се упътиха към височините от двете й страни.
Бригантите също ги бяха видели. За миг сякаш се стъписаха; сетне се разнесе дисхармоничният вой на бойните им рогове. Плътната маса мъже сякаш потрепна, докато всеки прехвърляше щита от гърба на ръката си и изнасяше копието си напред. Гауен и Ариус, които заслизаха от хълма, спряха за миг, доловили внезапното усилване на крясъците, и погледнаха през един хвойнов гъстак, за да разберат причината.
Римската формация продължаваше да напредва неумолимо — като бойна машина. Правилни форми от човешки тела, движещи се напред в идеално прави колони и с равномерна бързина. Фланговете се бяха извили точно както бе редно, за да защитят центъра. Отсреща келтите напираха с дивата енергия на горски пожар, връхлитащ срещу врага.
Британците можеха бързо да схванат бойния план на римляните, но пък никой не можеше да бъде сигурен какво точно ще сторят келтите — нито дори собствените им водачи. В мига, в който изглеждаше ясно, че цялата войска на бригантите ще бъде заобиколена и смазана от римляните, няколко групи северняци, които съпровождаха основната маса бриганти, се откъснаха от нея и внезапно препуснаха с все сили встрани.
— Бягат! — извика Ариус, но Гауен не каза нищо.
Северняците не изглеждаха ни най-малко уплашени, а по-скоро обзети от бойна ярост. Беше му ясно, че те се отделят, за да връхлетят върху римските флангове. Сега високото разположение, което бе позволило на римляните на минат зад центъра на врага, се превърна в слабост, защото келтските конници се намираха още по-нависоко. С крясъци те пришпориха конете си надолу по хълма.