— И ние сме луди — главатарят на бригантите го загледа изпитателно. Не можеше да си обясни комбинацията от местен говор и римско облекло. — А боговете ни дариха победа.
„Напълно вярно“, каза си Гауен. „А пък аз съм най-лудият от всички тук.“ И все пак — не можеше да си остане скрит в храстите и да гледа как убиват приятеля му! Ако го бе сторил, действително би изгубил ума си от угризения.
— Боговете на нашия народ са милостиви — продължи забързано Гауен, — и те не биха се зарадвали да видят как унижавате боговете на поваления си противник. Този човек е техен жрец. Дайте му орела и го пуснете да си върви.
— А ти кой си, та мислиш, че можеш да ни нареждаш? — попита главатарят с помрачняло лице.
— Аз съм син на Авалон — отвърна Гауен, — и сам видях как Катубодва оседла вятъра!
Войните срещу него замърмориха боязливо и за миг у Гауен се събуди надежда, че хрумването му ще ги измъкне. Но червенокосият плю и издигна копието си.
— Значи просто са се събрали един предател и един глупак!
В същия миг Ариус успя да се измъкне от хватката на приятеля си. Гауен закъсня само със секунда, но Ариус вече връхлиташе срещу войните от племето. Гауен видя с ужасяваща яснота дъгата, която копието на бриганта описа в небето.
Една истинска ризница би могла и да отблъсне острието, но гърдите на разузнавачите бяха защитени само с биволска кожа. Ариус залитна, и очите му се разшириха от удивление, когато почувства как острието прониза гърдите му. Още докато приятелят му падаше, Гауен знаеше, че раната е смъртоносна. И това бе последната му свързана мисъл. Пред себе си видя лицето на Катубодва, изкрещя, и затича напред.
Усети удара, когато острието на меча му срещна човешка плът. Без да мисли, отблъсна удара на отсрещния и се наведе под издигнатата му ръка. В ръкопашен бой келтите се затрудняваха да размахват мечовете си, защото бяха с доста по-дълги остриета от римските. Късият меч на Гауен мушкаше отдолу нагоре, впиваше се в човешка плът, стържеше по кости. Дългите часове, прекарани в упражнения с меч, му помагаха да насочва ударите си, но това, което не преставаше да крещи, бяха друидски проклятия, а за противниците му те бяха дори по-страшни от меча.
Гауен усети първо някакво отпадане на врага, сетне изведнъж установи, че срещу него няма никой. Той спря, задъхан като уморен кон.
Сега видя как бригантите вече изчезват зад хребета на хълма. Осем трупа се търкаляха наоколо по просмуканата с кръв земя. Залитайки, защото бойният му дух бе го напуснал също тъй внезапно, както и бе дошъл, Гауен затърси тялото на Ариус. Приятелят му лежеше, вперил мъртви очи в небето. Но до него, там, където го бяха захвърлили бягащите бриганти, лежеше орелът на Девети легион.
Редно бе да погребе приятеля си, мислеше объркано Гауен. Трябвате да дигне на Ариус надгробна могила, подобаваща на герой, да постави в нея и телата на убитите врагове, а отгоре да издигне щандарта с орела. Но разбираше, че не биха му стигнали сили, а и какво значение би имало това? Ариус си беше мъртъв, също както и останалите. Дори орелът не означаваше вече нищо за Гауен — беше само повод хората да се избиват един друг.
„Мястото ти не е тук…“, каза си той замаяно. Мечът се изплъзна от ръката му. С вдървени пръсти той задърпа връзките на кожената си туника. Когато захвърли тежката дреха, се почувства по-добре, но продължаваше да мирише на кръв. Тогава чу в тишината ромона на малкото ручейче. Запрепъва се обратно през гъсталака и натопи лице в леденостудената вода — там, където ручеят образуваше малко вирче. Изми кръвта от ръцете и краката си и отново пи жадно. За свое учудване установи, че много малко от кръвта бе негова. Водата го накара да се почувства по-добре, но петната от кръвта, кръвта на хора от собствения му народ, лежаха тежко на душата му.
„Не съм полагал клетва пред императора“, каза си той. „Не съм длъжен да остана в армията и да коля своите като касапин!“ Дали щяха да го приемат, ако се върнеше в Еборакум? Не знаеше, но бе убеден, че позорът би убил дядо му. По-добре бе старият да го мисли за мъртъв, отколкото да реши, че е побягнал от битката. А докато гледаше труповете на избитите от него воини, той осъзнаваше, че се бои не от смъртта, а от това, че сам ще се превърне в убиец.
Накрая Гауен се изправи. Сред труповете позлатените криле на римския орел проблясваха заканително на залязващото слънце.
— Ти поне няма да ставаш причина за повече смърт! — каза Гауен на глас, взе орела и го хвърли в потока. Водите се затвориха над яркия блестящ предмет, както се бяха затваряли безброй пъти над съкровищата, които народът на майка му бе принасял в дар на боговете.