— Остави погледа ти да се рее — каза тя меко. — Остави сърцето ти да те води натам, където трябва да отидеш.
Сианна съвсем замря. Очите й бяха вторачени в движенията на водата в блюдото.
— Той бяга… — промълви тя накрая. — Опитва се да намери пътя към дома. Но страната е пълна с врагове. Повелителко, използвай Силата, за да го защитиш!
— Не мога — отвърна Кайлеан. — Силата ми не може да се простира отвъд границите на тази Долина. Трябва да се молим на боговете.
— Ако ти не можеш да му помогнеш, има само една освен Богинята, която може — тя няма нейната сила, но е близо. — Сианна се изправи с треперлива въздишка и повърхността на водата мигновено се изглади. — Майко! — извика тя. — Твоят осиновен син е в опасност! Майко… аз го обичам! Върни Гауен у дома!
Гауен трепна и се изправи, наострил уши. Бе доловил някакъв съвсем лек шум из пирена. Шумът се засили. Гауен почувства хладното докосване на студен въздух по бузата си и седна отново. Беше само вятърът, който се усилваше както винаги по залез. Този път бе само вятърът. През трите дни след битката единственото нещо, което бе вършил, бе да бяга и да се крие. Бандите мародерстващи бриганти и разпокъсаните римски части бяха еднакво опасни за него. Всеки овчар можеше да го издаде. Преживяваше, като ловеше дребен дивеч и крадеше от хамбарите на селяните, но времето скоро щеше да стане студено. Тук, на север, той бе само един от многото, побегнали от битката, и застрашен като всички тях. Но стигнеше ли по на юг, в очите на всички щеше да бъде беглец. Може да не беше дезертьор в буквалния смисъл на думата, но римляните, раздразнени от поражението, сигурно само търсеха НА кого да изкарат гнева си.
Гауен потръпна и се уви по-плътно в наметалото. Къде можеше да отиде? Имаше ли някъде, дори на Авалон, дом и място за човек с такъв противоречив произход като него? Той виждаше как последната светлина избледнява на запад и почувства, че и последната надежда в душата му умира медно с нея.
Тази нощ отново сънува Авалон. Там също цареше нощ, а на Тор танцуваха девиците — фигурите им ту се явяваха, ту изчезваха между камъните. Стори му се, че момичетата са повече, отколкото си спомняше; затърси с поглед златистата коса на Сианна. През сенки и лунна светлина момичетата образуваха фигури, и докато се движеха, гъстата трева по Тор сякаш засияваше с ответна светлина под стъпките им — сякаш танцът им възбуждаше някаква незнайна сила, дремеща в сърцето на свещения хълм.
— Сианна! — извика той, съзнавайки, че тя не може да го чуе. И въпреки това, когато името се отрони от устните му, една от фигурите спря, обърна се и ПРОТЕГНА ръце. Беше Сианна; позна я по гъвкавата грация, с която се движеше тялото й, по извивката на шията, по сиянието на русата коса. А зад нея, едва забележима в сенките, той видя фигурата на майка й — на Кралицата на феите. Докато гледаше, сянката започна да расте и най-сетне заприлича на врата, през която можеше да минеш и да потънеш в мрака. Гауен отстъпи, уплашен да не потъне в тайнствените двери, а в съзнанието му прозвучаха думите: „Пътят към всичко, което обичаш, е през Мен…“
Гауен се събуди на зазоряване — вкочанен от студ, но колкото и да е странно, в душата му се бе събудила нова надежда. В заложените снощи примки се бе заловил един заек. Месото уталожи глада му. Но по обяд, когато се бе осмелил да слезе към един малък извор, за да утоли жаждата си, късметът му пак се обърна на лошо. Възнамеряваше да се върне на старото си място веднага щом се напие с вода, но следобедът бе топъл, а той изведнъж се почувства много уморен. Затова, както бе облегнал гръб на една върба, не усети как очите му се затварят.
Събуди се, стреснат от някакъв звук, който не бе нито шумът на вятъра в дърветата, нито бълбукането на водата в потока. Чу мъжки гласове и трополенето на подковани сандали — вече можеше да ги види през листака — римски войници, но не деморализираните отломки от битката, които бе срещал досега. Това си беше редовна част под командването на един центурион.
Щяха да познаят, че туниката му е легионерска. Гауен инстинктивно се огледа за някакво прикритие. Зад него се извисяваше хълм, обраснал с гъста гора. Той запълзя натам, промъквайки се из върбалака. Бе стигнал основата на хълма, когато го забелязаха.
— Стой!
За миг авторитетният тон на гласа зад него го спря. После забърза отчаяно напред, докато едно копие не профуча в шумата до него и не изтрака о някакъв камък наблизо. Гауен взе копието и автоматично го хвърли обратно. Чу как някой изруга и продължи да тича из гъсталака — късно съобрази, че дори първоначално да нямаха желание да го последват насам, сега със сигурност щяха да го сторят.