Вече мислеше, че ще успее да се измъкне, когато склонът свърши рязко пред краката му. Някаква древна конвулсия бе разцепила земята и той установи, че стои на ръба на пропаст — от едната страна го очакваха острите скални зъбери в дъното й, от другата — копията на преследвачите. По-добре да умра в бой, каза си той отчаяно, отколкото да ме върнат окован, за да ме съдят за дезертьорство.
Вече виждаше ясно лицата на римските войници — зачервени от напрежение, но очевидно твърдо решени да го достигнат. Той извади камата си, изпълнен със съжаление за неразумно хвърленото копие. И в този миг някой го повика по име.
Той застана нащрек. Легионерите дъх не можеха да си поемат, камо ли да викат, а освен това не знаеха и името му. Сигурно шумът на кръвта в ушите му го бе заблудил, или пък вятърът, който свиреше сред камъните.
— Гауен… Ела при мен! — Беше женски глас. Гауен се извърна неволно. Пропастта пред него бе забулена в сенки, които ставаха все по-плътни с всеки изминал миг.
— Помни — ще се спасиш, като минеш през Мен…
„Полудявам от отчаяние“, помисли той. И все пак, сега вече виждаше пред себе си сиянието на две тъмни очи, които се открояваха върху скулесто лице, заобиколено от падаща на вълни тъмна коса. Гауен въздъхна и почувства как страхът го напуска. Когато първият от легионерите стигна площадката, на която бе застанал, Гауен се усмихна и прекрачи в бездната.
Римляните го видяха как потъва в мрака. Вдигна се студен вятър — сякаш зимен полъх скова душите им, и дори най-смелият не посмя да слезе надолу, за да търси тялото на преследвания по скалите. Ако бе враг, тъй или иначе бе мъртъв, ако бе приятел — бил е глупак. Те заслизаха надолу по хълма, изпълнени със странно нежелание да обсъждат видяното, и докато стигнат останалите от частта, случаят бе потънал в дълбините на мислите им — както човек си спомня лош сън. Дори центурионът не се сети да го включи в рапорта си. Те действително имаха друга, много по-важна работа. Останките от разбития Девети легион се придвижваха бавно обратно към Еборакум, където Шести легион, пристигнал от Дева, ги посрещаше със зле прикрито презрение. Казваха, че новият император, Адриан, бил бесен, и дори се говореше, че може сам да пристигне в Британия, за да вземе нещата в свои ръце. Оцелелите от Девети щяха да бъдат препратени в други легиони, по други места в империята. Нищо чудно, че на всички въпроси те отговаряха с мрачно мълчание.
Само центурионът Руфин, който действително се грижеше за поверените му новобранци, отдели време да поговори със стария човек с войнишка стойка, който също бе пристигнал от Дева. Да, каза той, помнел добре младия Мацелий. Момчето било пратено на разузнаване и може да не е участвало в голямото сражение. Но от онзи ден насам никой не го бил виждал.
Когато Шести легион потегли на поход с категоричната заповед да умиротвори Севера, Мацелий се върна у дома, в Дева, без да успее да разбере каква е съдбата на момчето, което бе успял да обикне през кратките месеци, прекарани с него.
Тази година зимата бе влажна и студена. Бури вилнееха на север, а проливните дъждове превърнаха долината на Авалон в сиво море, сред което хълмовете стърчаха като истински острови, а обитателите им се криеха кой където свари и се молеха да дойде по-скоро пролетта.
Сутринта на есенното равноденствие Кайлеан се събуди рано, трепереща от студ. Лежеше, увита във вълнени одеяла, на сламеника, покрит с овча кожа, но пронизващата зимна влага проникваше навсякъде и се бе просмукала чак до костите й. Откак бе престанало месечното й кървене, тя продължаваше да е все така здрава и жизнерадостна, но тази сутрин за първи път си припомни, че ставите я болят още от първите студени дни и изведнъж се почувства престаряла. Сърцето й заби във внезапен пристъп на паника. Не можеше да си позволи да остарява! Авалон процъфтяваше, дори след такава тежка зима като тазгодишната, но имаше прекалено малко обучени жрици, на които тя би могла да разчита. Авалон нямаше да оцелее, ако тя си отидеше!
Кайлеан си пое дълбоко дъх, наложи на мускулите си да се отпуснат и на сърцето си да се успокои. „Нали си жрица? Какво става с вярата ти?“ Кайлеан се усмихна, защото осъзна, че се кара сама на себе си, както понякога се сопваше на някое от момичетата. „Нима не вярваш, че Богинята ще се погрижи за своите?“