— Сега той е отец Павел — отвърна Кайлеан. — Избраха го за свой водач, и той очевидно е решил да направи от останалите същите фанатици, какъвто с той самият. Жалко. Толкова години живяхме в мир на този хълм, но той не иска да има вземане-даване с една общност, където управлява жена. Никой от нашите хора не е разговарял с тях от месеци. Но това не е толкова важно — продължи тя. — Сега е време ти да решиш какво ще правиш занапред.
— Изглежда, че съм имал цели шест месеца за размисъл при феите, макар че времето ми се стори много по-кратко. Готов съм — той замълча и хвърли поглед към скромните обиталища на жриците, а после и към увенчания с каменен кръг Тор — готов съм да приема съдбата, която са ми избрали боговете.
Кайлеан примигна. За миг й се стори, че го вижда като крал, сияещ, целия в злато — или може би това бе огън?
— Може би ти е съдено нещо много по-велико, отколкото предполагаш… — проговори тя с несвой глас.
Моментното видение отмина. Тя потърси очите му, за да прецени въздействието на думите си, но Гауен гледаше някъде над рамото й. Всякакви следи от умора бяха изчезнали от лицето му. Не й бе необходимо да се обръща, за да разбере, че зад нея се е изправила Сианна.
Новата луна залязваше. През отвора, който служеше за вход на сламената колиба, където го бяха настанили, Гауен виждаше тъничкия сърп, който вече докосваше хребета на хълма. Горката малка луна, и тя бързаше да си легне; скоро всичко щеше да потъне в мрак. Той се размърда неспокойно и отново се нагласи на мястото си. Беше последната вечер преди Белтейн. Гауен бе тук още от залез слънце, бе видял появата на младата луна на небосвода. Казаха му, че това е време за размисъл, че трябва да се взре в себе си и да подготви душата си за това, което предстоеше. Всичко му напомняше онези мъчително дълги часове, през които той и Ариус чакаха да започне битката между римляни и бриганти.
На това място го задържаше единствено собствената му воля. Би било много лесно да се измъкне под прикритието на мрака. Пък и обитателите на Авалон нямаше да го отхвърлят, ако променеше решението си — многократно го бяха питали дали действително иска да бъде посветен по своя свободна воля. Но ако откажеше и останеше, щеше винаги да вижда разочарованието в погледа на Кайлеан, а що се отнася до Сианна — би понесъл много повече от това, което му готвеше нощта, за да спечели любовта й.
Той отново се взря навън. Луната бе изчезнала зад хълма. Опитното му око прецени по положението на звездите, че наближава полунощ. „Скоро ще дойдат. Аз ще съм тук и ще ги чакам. Защо?“ Желанието да притежава Сианна ли бе единствената подбуда, или имаше и някакъв друг, дълбоко скрит душевен порив?
Бе се опитал да избяга, но установи, че не може да победи вътрешното си раздвоение. Сега му се струваше, че единственият начин да възстанови целостта на душата си е да избере нещо, на което да служи, и да се отдаде всецяло на мисията си.
Нещо прошумоля отвън. Гауен вдигна поглед и видя, че положението на звездите се е изменило. Друидите започваха да се събират. Белите им роби излъчваха призрачно сияние на звездната светлина.
— Гауен, сине на Ейлан, аз те призовавам в този час, когато нощта е най-дълбока. Все още ли желаеш да бъдеш посветен в Свещените мистерии? — това бе гласът на Бранос. Сърцето на Гауен се стопли, като го чу. Старецът изглеждаше вече толкова древен, колкото и околните хълмове, а ръцете му бяха безнадеждно разкривени от ставна болест, та отдавна вече не свиреше на арфата си, но при нужда все още изпълняваше жреческите си задължения.
— Да — гласът на Гауен прозвуча дрезгаво в собствените му уши.
— Излез тогава и нека изпитанията започнат.
Заведоха го, без да палят никакви светлини, до Свещения извор. Стори му се, че шумът на водата е по-различен от друг път. Когато се взря, забеляза, че потокът е отклонен. Сега се виждаха стъпалата, които водеха надолу в кладенеца, и нишата в стената.
— За да се преродиш духом, първом трябва да се пречистиш — проговори Бранос. — Слез в кладенеца.
Гауен свали робата си и тръпнейки от нощния хлад, заслиза надолу, Туарим, който бе положил обет предишната година, го последва. Гауен трепна, когато другият млад човек се наведе и постави чифт железни букаи на глезените му. Беше предупреден за това, и знаеше, че винаги може да отключи букаите, ако смелостта му изневери, но хладната тежест на метала, опрял в плътта му, неочаквано го изпълни със страх. Все пак той не каза нито дума, когато чу шума на освободената вода, която отново започваше да се издига в кладенеца.
Нивото на водата се вдигаше бързо. Тя беше и леденостудена, та известно време мислите на Гауен вяха заети предимно с това. Казваше си, че всеки един от тези жреци, за които бе мислил едва ли не с презрение по време на военното си обучение, е преминал през това изпитание; нямаше да се откаже там, където те бяха издържали. Опита се да отклони мислите си, като се запита дали свещеният съд, за който му бе разказвал отец Йосиф, все още е тук. Възможно бе Кайлеан да го е взела, за да го пази на по-сигурно място. Струваше му се, че ако се съсредоточи, ще долови нещо — някакъв далечен отзвук от радост, ликуване, надмогнало всякаква болка — но не можеше. Водата се вдигаше.