Когато водите стигнаха нивото на гърдите му, той вече изобщо не чувстваше долната част на тялото си. Усъмни се, че дори да се опита да избяга, мускулите на тялото му биха се подчинили. Дали това не бе някаква измама — за да го накарат да отиде доброволно на смърт? „Спомни си!“, заповяда си той с последни сили. „Спомни си на какво те е учила Кайлеан! Призови вътрешния огън!“
Студената вода бе стигнала до шията му. Зъбите му тракаха. Той отчаяно се опитваше да извика в съзнанието си спомена за пламък — ето я, тя дойде, съвсем малка искра в мрака, която се разгоря, докато той поемаше въздух със сетни сили, и сякаш експлодира във вените му. Сега не го интересуваше нищо друго освен това вътрешно сияние. За миг видя как сенките бяха разцепени от удара на светкавица — тя отдели мрака от светлината и Гауен видя как светът добива смисъл и порядък.
Той отново почувства тялото си, но осезанието му бе вече на по-висше ниво. Разбра, че може да вижда съвсем ясно, защото заобикалящият го мрак бе осветен от изпълващото го вътрешно сияние. Вече не му беше и студено — за миг даже му се стори, че пламъкът вътре в него може да превърне водата в пара. Водата докосна устните му, но той само се разсмя.
В същия миг нивото на водата започна отново да спада. Много скоро кладенецът бе достатъчно опразнен, та да могат друидите да слязат и да го освободят. Гауен почти не им обърна внимание. Той бе светлина! Това ново самопознание бе единственото, за което можеше да мисли в момента.
Пред Свещения извор друидите бяха запалили голям огън. Ако се бе провалил, може би щеше да се наложи да го стоплят на него. Сега обаче му казаха, че трябва да мине през него, а Гауен се засмя отново. Той беше светлина, беше огън — защо да се страхува от огъня? И както си беше гол, тръгна по жаравата. Горещината напълно изсуши тялото му, но по стъпалата му не остана и следа от изгоряло.
От другата страна на огъня го чакаше Бранос.
— Ти мина през огън и вода — два от елементите, от които е направен светът според древните мъдреци. Остават земята и въздухът. За да приключиш успешно изпитанията, трябва да се добереш сам до върха на Тор — ако успееш да намериш пътя…
Докато старецът говореше, останалите носеха глинени съдове, от които се издигаше ароматен дим на запалени билки, и ги поставяха около Гауен. Димът се виеше нагоре — сладък и задушлив; Гауен разпозна сладникаволютия мирис на тревите, които предизвикваха видения. Никога досега не бе го долавял в такава силна концентрация. Неволно пое дъх и се закашля. Наложи си да продължи да вдишва дима, борейки се със световъртежа, предизвикан от него.
„Приеми чувството, носи се по вълната…“, припомни си той отново уроците на Кайлеан. Ароматният дим помагаше на душата да се отдели от тялото, но без достатъчна самодисциплина духът можеше да се изгуби в дебрите на зли, измамни съновидения. Но той идваше вече изпълнен със свещения огън и нямаше нужда от помощ, за да излезе от рамките на обикновеното човешко съзнание. С всяко вдишване той се отдалечаваше все повече от него. Вдигна поглед към друидите и видя, че телата им са осветени от светлината на огъня.
— Изкачи се по Свещения хълм и приеми благословията на боговете… — гласът на Бранос отекваше между световете.
Гауен примигна и се взря в стръмния склон пред себе си. Изкачването ни би трябвало да бъде трудно, дори сега, когато духът му се бе отделил от тялото. Цели седем години се бе качвал толкова често на Тор, че краката му можеха сами да намерят пътя. Направи крачка напред и установи, че краката му потъват в земята. Още една крачка — сякаш газеше през дълбока вода. Отново се взря пред себе си — това, което бе помислил за светлина от огън, бе всъщност някакво неземно лъчене, което идеше от самата земя. Хълмът сияеше целият, прозрачен като римско стъкло. Камъкът, който бележеше началото на пътя, се бе превърнал в огнен стълб.
Бе също като светлината, която видя да се излъчва от собственото му тяло — като сиянието около фигурите на останалите друиди. Сега разбра. „Не само аз — всичко е светлина!“