Но нещата, които видя в тази необичайна светлина, не бяха същите, които виждаше на обикновената светлина на деня. Видя, че лабиринтът от пътеки, по който обикновено се стигаше до върха на хълма, сега води във вътрешността му. Изпита моментен страх — ами ако способността за свръхестествено зрение му изневереше и останеше завинаги под земята? Но новото усещане бе толкова силно, че той не можеше да противостои на желанието да узнае какво има вътре в свещения хълм. Гауен пое дълбоко дъх. Този път димът не го замая, а само изостри още повече зрението му. Пътят беше чист. Той закрачи смело напред.
Пътят водеше от най-западната точка на Тор право навътре. Гауен се движеше по широки завои през някаква прозрачна материя, която по съпротивлението си напомняше вода и пареше като огън, но не беше нито едното, нито другото. Той осъзна, че сякаш тялото му бе изгубило от плътността си — той не си проправяше път, а сякаш плуваше навътре. Разтапяше се в странната материя и трябваше да се държи здраво за изпълващата го светлина, за да не се разтвори напълно в това, което го заобикаляше. Стори му се, че наближава входа, но пътят направи рязък завой и го върна назад. Заобиколи хълма още веднъж. Този път забоят бе още по-широк. Гауен имаше чувството, че се отдалечава от центъра, вместо да се доближава до него. При все това нещо го принуди да заобиколи още веднъж — този път толкова близо до повърхността, че можа да види околния свят като през плътен кристал. Отново се върна и заобиколи — и този път пътят го поведе направо към центъра.
Намираше се вече много надълбоко. Чувстваше силата, пулсираща в сърцевината на хълма — толкова мощно, че той едва пазеше равновесие. Продължи да се движи напред, опитвайки се да стигне до енергийния център, и изведнъж изпита нещо близко до екстаз, че е достигнал първата преграда. „Този път е затворен за теб — долетя глас отнякъде — твоето преображение още не звършило.“
Гауен се отдръпна. Съзнаваше, че трябва да върви само напред, но болката, която му причиняваше откъсването от енергийния център, бе почти непоносима. Следващият завой го отведе в проход, по-тесен от досегашните. Едва завил, той изведнъж бе понесен от мощния енергиен поток, който минаваше точно под Тор — право към неговата сърцевина.
Отнякъде, далеч извън сферите на световете, отново се разнесе глас. Този път говореше бавно и тържествено:
— Великият Дракон пое по драконовата пътека…
Като че ли внезапна слънчева светлина освободи клоните на зимна гора от ледените им окови; гласът прозвуча едновременно като боен рог и като хармонична песен, изтръгната от струните на всички арфи по света — вече нямаше нищо освен красота и блаженство. Гауен бе Великият дракон и плаваше, озарен от сияние, към сърцето на земята.
Измина вечност. Той бе извън времето. И тогава му се стори, че някой го вика със земното му име.
— Гауен… — викаше жена, жена, която той като че ли познаваше. — Гауен, сине на Ейлан, върни се при нас! Излез от кристалната пещера!
Защо ли, помисли си объркано той, след като веднъж вече бе стигнал дотук, където свършваха всички човешки желания?
Пък и дали това бе изобщо възможно — той се поколеба, потънал в прекрасното сияние, което нямаше нито начало, нито край.
Но гласът бе настоятелен. От време на време ставаха три отделни гласа, после зовът им пак се сливаше в едно. Гауен не можеше вече да се прави, че не го чува. Пред него се изправиха образи, чиято красота бе може би несъвършена, но затова пък по-осезаема. Спомни си вкуса на ябълките, стягането на мускулите си, когато тичаше, обикновената човешка наслада, която изпитваше при докосването на една женска ръка…
Последният спомен върна едно лице в мислите му.
„Сианна…“
„Трябва да отида при нея“, каза си той и в същия миг вече се опитваше да излезе от сиянието. Но не можеше да тръгне наникъде, защото не знаеше накъде.
„Това е Изпитанието на Въздуха“, върна се внезапен спомен. „Трябва да произнесеш Словото на Силата.“
Но никой не му бе казал кое е това Слово.
Откъслеци от стари легенди проблясваха в съзнанието му — части от разказите на стария Бранос, откъси от тайното познание на бардовете. Имената, спомни си той, имат свое вълшебство, но преди да призовеш другиго, трябва първо да назовеш сам себе си.
— Аз съм синът на Ейлан, дъщеря на Бендейгид… — зашепна той, и сетне, по-неуверено: — Аз съм синът на Гай Мацелий Север.
Невидимото присъствие, което сякаш го заобикаляше отвсякъде, излъчваше очакване. Гауен продължи:
— Аз съм бард, воин и друид, обучен в тайните на магията. Аз съм дете на Свещения остров.